Драконови сълзи

Гледа заспалото лошо нещо, представя си как може да скочи отгоре му, да излае в лицето му, да го събуди, да го изплаши и може би тогава то ще спре да идва при жената и момчето. Може дори да го ухапе, лекичко, поне веднъж да постъпи като лошо куче, само за да помогне на жената и момчето, да го ухапе по брадичката. Или по носа.

Заспало, нещото не изглежда толкова страшно. Не толкова силно и бързо. Той не помни защо се уплаши толкова преди.

Оглежда черната стая. Горе светлината се отразява в много очи, които плуват в шишета — очи на хора без хора, очи на животни без животни. Интересно е, но не е хубаво, никак даже.

Пак се чуди какво прави тук. Разбира се, това място е като тръбата, където се заклещваш, като дупка в земята, където живеят едри паяци и хич не обичат да си пъхаш носа при тях. После разбира, че заспалият млад мъж, който е лошото нещо, е като онези смеещи се момчета, които миришеха на пясък, слънце и морска сол. Такива хора те галят и те чешат зад ушите, а после се опитват да те подпалят.

Глупаво куче. Глупаво направи, че дойде. Добро, ама глупаво.

Лошото нещо мърмори в съня си.

Той се дръпва назад, обръща се, подвива опашка и тихо излиза от стаята. Слиза по стълбите, маха се оттам, не го е страх, не го е страх, само е внимателен, не го е страх, но сърцето му бие лудо.

6

В делничните дни Таня Дилейни работеше като болногледачка в „гробарската“ смяна — от полунощ до осем часа сутринта. Понякога й се струваше, че е по-добре да работи на истинско гробище. Дженифър Дракман беше по-страшна от всичко, което според Таня можеше да се види на гробищата.

Таня седеше на кресло близо до леглото на сляпата жена и кротко четеше роман от Мери Хигинс Кларк. Обичаше да чете и по природа беше нощна птица, затова нощната смяна й допадаше. Случваше се да прочете цял роман за една смяна и да почне друг, когато Дженифър спеше спокойно.

Друг път Дженифър не можеше да заспи, мяташе се, бъбреше несвързано, обзета от ужас. Тогава Таня знаеше, че бедната жена губи разсъдъка си, но нямаше от какво да се страхува. Ужасът на пациентката обаче се предаваше донякъде и на болногледачката. Таня я побиваха тръпки, потреперваше и се вглеждаше неспокойно през тъмния прозорец, сякаш там нещо се таеше и чакаше да скочи вътре при всеки неочакван звук.

Ала тази сряда в ранните си часове не бе изпълнена с крясъци, измъчени писъци и безсмислен низ от думи, сякаш религиозен фанатик бъбри маниакално молитвите си на неразбираем език. Дженифър спеше, макар и неспокойно, измъчвана от лоши сънища. От време на време изпъшкваше, без да се събуди. Хващаше се със здравата си ръка за пръчките на леглото и безуспешно се мъчеше да се повдигне. С костеливите си бели пръсти, вкопчени в желязото, с атрофиралите мускули, които едва се виждаха по измършавелите й ръце, с изпитото и бледо лице, със зашитите клепачи над празните очни кухини, Дженифър приличаше не на болна в леглото, а на мъртвец, който се мъчи да излезе от ковчега. Бълнуваше, без да вика, почти шепнешком, но много настоятелно. Гласът й сякаш долиташе от небитието и се разнасяше из стаята като дух при спиритически сеанси: „Той ще ни избие всичките… не ни избие… ще ни избие всичките…“

Таня потръпна и се помъчи да се съсредоточи върху приключенския роман, макар и да изпитваше известни угризения, че не обръща внимание на пациентката. Можеше поне да отвори вкопчените пръсти, да пипне челото на Дженифър, за да разбере няма ли треска, да й прошепне нещо успокоително, да се помъчи да я извади от кошмара и да се увери, че заспива по-спокойно. Таня беше добра медицинска сестра и обикновено се втурваше да успокои пациентите, измъчвани от кошмари. Но сега остана в креслото с романа в ръка, защото не искаше да рискува да буди Дженифър. Болната можеше да се разсъни и да изпадне в поредния ужасяващ пристъп на крясъци, плач без сълзи, виене и нечленоразделни писъци, от които кръвта на Таня се смразяваше.

Пак дочу призрачния глас на заспалата Дженифър: „…светът е подпален… потоци кръв… огън и кръв… Аз съм майка на Ада… Боже, помогни ми, аз съм родила Ада…“

Таня искаше да засили отоплението, но стаята и без това беше доста топла. Студът беше вътрешен, не идеше отвън.

„…такъв студен ум… мъртво сърце… бие, но е мъртво…“

Таня се замисли какво ли е преживяла горката жена, за да изпадне в това състояние. Какво бе видяла? Какво бе изстрадала? Какви спомени я преследваха?

7

„Грийн Хаус“ на Тихоокеанската магистрала включваше голям ресторант в типичен калифорнийски стил с прекалено много папрати и саксии дори за вкуса на Хари и немалък бар, където постоянните посетители се справяха с излишната растителност, като от време на време сипваха по малко уиски в саксиите. По това време ресторантът беше затворен.

Известният бар работеше до два часа. Беше обзаведен в черно, сребърно и зелено в декоративен стил, който нямаше нищо общо със съседния ресторант. Личеше измъчен опит да се постигне шик. Но заедно с пиенето сервираха и сандвичи.