Драконови сълзи

Известно време души около мястото, където има хора — трева, пръст и плоски камъни, каквито хората обичат да слагат около местата си. Храсти. Цветя. Различни видове забързани бръмбари в тревата. Няколко неща, на които хората сядат… до едното от тях има парче бисквит. Шоколадов. Добре, добре, излапа го. Души наоколо, отдолу, насам-натам, но няма повече.

Гущерче! Стрелва се по камъните, хвани го, хвани го, хвани го, хвани го. Оттук, оттам, между краката ти, ето сега, идва, не, изчезва. Къде ли е сега? Ето го, бързо, не го изпускай, хвани го, хвани го, искаш го, трябва ти и хоп… тряс по желязната ограда.

Гущерът изчезва, но оградата мирише на прясна човешка урина. Интересно.

Тя е от нещото, което убива. Не е приятна. Не е и лоша. Просто е интересна. Нещото, което убива, прилича на хората, пикае като тях, затова сигурно е човек, нищо че е особен и различен.

Следва пътя на лошото нещо от мястото, където се е изпикало до вратата. Ниско долу на, голямата врата има вратичка почти с неговите размери. Души я. Вратичката мирише на друго куче. Миризмата е съвсем слаба, едва доловима, но със сигурност е кучешка. Много отдавна оттук е минавало куче. Интересно. Толкова отдавна, че трябва да души, да души и пак да души, за да разбере нещичко. Мъжко куче. Нито малко, нито прекалено голямо. Интересно. Нервно куче… или може би болно. Отдавна. Интересно.

Помисли.

Врата за хора. Врата за кучета.

Мисли.

Значи това не е място, където има само хора. То е място, където има хора и кучета. Интересно.

Мушва нос в студената метална вратичка и тя се отваря навътре. Той пъхва глава само колкото да подуши и да се огледа.

Място, където хората държат храна. Тя е скрита, не се вижда, но улавя миризмата. Най-силна обаче е миризмата на лошото нещо, толкова е силна, че той губи интерес към храната.

Миризмата го отвращава и плаши, но в същото време любопитството му го тласка напред. Промушва се през отвора, металната вратичка се плъзва по гърба му и после се затваря с леко изщракване.

Вътре е.

Ослушва се. Бръмчене, тракане, лек звук. Като от машини. Иначе е тихо.

Не е много светло. Само в някои от машините просветват лампички.

Не го е страх. Не, не, не.

Пропълзява от едно тъмно пространство в друго, присвива очи в мрака, ослушва се, души, но не намира нещото, което убива, докато не се изправя отдолу под стълбата. Поглежда нагоре и разбира, че нещото е някъде горе.

Тръгва по стълбата, спира, продължава, спира, поглежда обратно към долния етаж и се чуди също както при преследването на котки: какво прави тук? Ако няма храна, ако няма женска в горещината, ако няма никой да го гали, да го чеше и да си играе с него, защо е тук? Всъщност не знае отговора. Може би просто е в кучешката природа да любопитства какво има зад следващия ъгъл, зад следващия хълм. Кучетата са особени. Те са любопитни. Животът е особен и интересен и той има чувството, че всяко ново място или всеки нов ден могат да му покажат нещо толкова различно и особено, че само като го види и подуши, ще разбере света по-добре и ще бъде по-щастлив. Има чувството, че го чака нещо прекрасно, толкова хубаво, че не може да си го представи, но по-добро от храната, от женските в горещината, от галенето, чесането, играта, тичането по плажа с разрошена от вятъра козина, преследването на котки и дори от хващането на котка, ако това изобщо е възможно. Дори друг, в това страшно място със силната миризма на нещото, което убива, от която му се киха, той все пак има усещането, че прекрасното е някъде съвсем наблизо.

И не забравяй жената и момчето. Те са добри. Обичат го. Затова сигурно ще намери начин да спре лошото нещо да не ги тревожи повече.

Качва се по-нагоре по стълбите и стига до тясно пространство. Тръгва напред и души вратите. Зад една от тях има мека светлина. И още нещо, много тежко и горчиво — миризмата на нещото, което убива.

Не го е страх, не го е страх, той е куче, гонче и ловец, добро и смело, добро куче, добро.

Вратата е открехната. Мушва нос в отвора. Може да бутне вратата и да влезе, но се колебае.

Тук няма нищо прекрасно. Може би някъде другаде в това място, където има хора, може би зад някой друг ъгъл, но не и тук.

Защо не си тръгне, да излезе на алеята и да погледне дали дебелият не му е оставил още храна.

Така би постъпила котка. Да се измъкне. Да избяга. Той не е котка. Куче е.

Дали обаче на котките им издраскват носовете и те кървят и ги болят дни наред? Интересна мисъл. Никога не е виждал котка с одраскан нос, никога не е успявал да се приближи достатъчно, за да издраска някоя от тях.

Но той е куче, не е котка, затова бутва вратата. Тя се отваря лесно. Влиза вътре.

Младият мъж, който е лошото нещо, лежи върху черен плат над пода. Изобщо не помръдва, не издава никакъв звук, очите му са затворени. Умрял ли е? Мъртво лошо нещо върху черен плат.

Приближава се и души.

Не. Не е умрял. Спи.

Нещото, което убива, яде, пикае и сега спи. Затова много прилича на другите хора, също и на кучетата, но то не е нито човек, нито куче.

Ами сега?