Драконови сълзи

Всъщност последиците от спирането на времето сигурно щяха да са неизмеримо по-катастрофални от тишината и неподвижността, обхванали света през онази мартенска нощ. Според Хари времето и материята бяха неотменна част от мирозданието и ако по някакъв начин се прекъснеше потокът на времето, материята веднага щеше да спре да съществува. Вселената щеше да се свие — нали? — щеше с трясък да се прибере навътре, да се превърне в топчица от извънредно плътно… по дяволите, каквото и да беше плътното нещо отпреди големия взрив, създал вселената.

Кони се повдигна на пръсти, протегна ръка и лекичко хвана с палец и показалец крилото на една от пеперудите. Пак стъпи на цяло стъпало и доближи насекомото до лицето си, за да го разгледа по-отблизо.

Хари не беше сигурен дали тя ще успее да промени местоположението на пеперудата. Нямаше да се учуди, ако насекомото остане съвършено неподвижно в застиналия въздух, сякаш приковано като метален предмет, който е запоен към стоманена стена.

— Не е меко като пеперуда — забеляза Кони, — като че е направено от тафта… или е колосано.

Тя разтвори пръсти и пусна насекомото. То не отлетя, а увисна там, където го беше оставила.

Хари леко побутна пеперудата с опакото на ръката и очаровано загледа как се отмества на няколко пръста и пак застива във въздуха. Остана пак съвършено неподвижно, само че на ново място.

Начинът, по който въздействаха върху нещата, изглеждаше доста нормален. Сенките им се движеха, въпреки че сенките на останалите неща оставаха неподвижни. Можеха да влияят върху света и да преминават през него, както обикновено, но не можеха да взаимодействат с него. Кони успя да премести пеперудата, но с докосването не я привлече в тяхната действителност, не я съживи.

— Може би времето не е спряло — каза тя. — Може би просто е забавило хода си за всички и всичко освен нас.

— И така не е.

— Откъде знаеш?

— Е, не съм сигурен. Мисля обаче… ако възприемаме времето с много по-висока скорост, заради която ни се струва, че светът около нас е неподвижен, тогава всяко наше движение има невероятна относителна скорост. Нали съм прав?

— Е и какво от това?

— Искам да кажа, че тази скорост е много по-висока, отколкото на изстрелян куршум. Скоростта е разрушителна. Ако взема в ръка куршум и ти го подхвърля, няма да те нараня изобщо. Но с над хиляда метра в секунда куршумът ще пробие доста голяма дупка в тялото ти.

Кони кимна, загледана замислено в увисналата пеперуда.

— Значи ако ставаше въпрос за възприемане на времето с различна скорост, докосването ми щеше да унищожи пеперудата.

— Да. Май е така. Пък и би наранила ръката си.

Тя погледна ръката си — нямаше и следа.

— … освен това ако светлинните вълни се разпространяват по-бавно от обикновено… лампите нямаше да светят така ярко. Щяха да са по-мътни и… червеникави, според мене, почти като инфрачервени. Може би. Молекулите на въздуха щяха да се движат лениво…

— Все едно да дишаме вода или сироп ли?

Хари кимна:

— Да, струва ми се. Не съм съвсем сигурен. Дяволите да го вземат, не зная дали дори Алберт Айнщайн би успял да си обясни положението, ако беше сега при нас.

— Както вървят нещата, може да цъфне всеки момент.

Никой не бе излязъл от камиона и от „Волвото“, което според Хари означаваше, че хората вътре са заклещени в променения свят също като пеперудите. В по-далечното „Волво“ виждаше само сенчестите силуети на двама души на предните седалки, но мъжът зад волана на камиона се виждаше по-добре, защото беше спрял на улицата почти право срещу тях. Нито сенките в колата, нито шофьорът бяха помръднали и милиметър, откакто се възцари неподвижността. Хари предполагаше, че ако не бяха в една скоростна лента с колите си, хората щяха да изхвърчат през предните стъкла и да се пльоснат върху шосето в мига, когато гумите рязко спряха да се въртят.

На прозорците на „Грийн Хаус“ шестимата продължаваха да надничат в същите пози, в които ги завари Паузата. (Хари предпочиташе да нарича явлението Пауза, а не Спиране, защото предполагаше, че рано или късно Тик-так пак ще задвижи всичко. Ако причината беше Тик-так. Но пък ако не беше той, кой тогава? Господ?) Двама седяха на маса, останалите четирима стояха по двойки от двете страни на масата.

Хари прекоси тротоара и влезе между храстите, за да ги разгледа по-отблизо. Кони го придружи. Застанаха право срещу стъклото, може би на една стъпка под хората вътре в бара.

Освен сивокосата двойка на масата, там стояха една блондинка и застаряващият й кавалер — една от шумните и весели двойки, седнали преди до оркестъра. Сега мълчаха като мъртъвци. От другата страна на масата бяха изправени управителят и един сервитьор. Шестимата с присвити очи се бяха наклонили леко към прозореца.

Никой не примигна, докато Хари ги разглеждаше. Не помръдна нито едно мускулче. Не трепваше дори и косъм. Дрехите им бяха като изваяни от мрамор.