Драконови сълзи

На моравата между входната врата и алеята, където бе паркирана „Хондата“, двамата едва не се спънаха в голяма купчина прясно разровена пръст. Нямаше я, когато влизаха в къщата.

Кони извади фенерче от жабката на „Хондата“, върна се и насочи лъча към купчината, за да я огледат по-внимателно. Първо Хари внимателно я обиколи, взираше се от всички страни, но не намери следа от изваяна ръка или друга част от човешко тяло. Този път всичко бе унищожено.

Разрови купчината с ръце и намери сплъстени мъртви, и гниещи листа като топчето, което откри в спалнята на Ордегард. Трева, камъчета, умрели червеи. Размекнати, плесенясали парчета от кутия за пури. Корени и пръчки. Папагалски костици, включително добре запазената мрежа от костите на сгънатото крило. Хари не беше наясно какво точно очаква да намери — може би направено от пръст сърце с всички подробности, както ръката в дневната на Рики, което продължава да бие зловещо.

Седнаха в колата, той запали двигателя и пусна отоплението. Дълбок вътрешен хлад го бе сковал.

Докато чакаше да се стопли, загледан в черната купчина пръст на тъмната морава, Хари разказа на Кони за отмъстителното чудовище от преданията и легендите — „големът“. Тя слушаше безмълвно, не толкова скептично, колкото при приказките му за социопата с психични способности и демонична власт да обсебва други хора.

Хари млъкна и чак тогава се обади Кони:

— Значи той прави „голем“ и го използва да убива, а в същото време си седи някъде на сигурно място.

— Може би.

— Прави „голем“ от пръст.

— Или от пясък, стара четка или кой знае още какво.

— И го прави с мисловната си сила.

Хари не отговори.

— С мисловната си сила или с някакво вълшебство като в приказките? — настоя Кони.

— Господи, нямам представа. Всичко е толкова шантаво.

— А продължаваш ли да мислиш, че може да се вселява в хора и да ги използва като марионетки?

— Май че не. Досега нямаме никакви доказателства.

— Ами Ордегард?

— Не мисля, че има някаква връзка между Ордегард и Тик-так.

— Така ли? Но нали поиска да отидем в моргата, защото смяташе…

— Вярно е, но сега съм на друго мнение. Ордегард е бил най-обикновен идиот като типовете от твоята колекция. Вчера следобед го застрелях на тавана и това беше всичко.

— Но Тик-так се появи в къщата на Ордегард…

— Защото ние бяхме там. Той има начин да научава къде се намираме. Дойде заради нас, не заради нещо, свързано с Джеймс Ордегард.

От таблото струеше топъл въздух, но не успяваше да стопи леда, който сякаш Хари усещаше в стомаха си.

— Просто само за няколко часа попаднахме на двама психопати — каза той. Първо на Ордегард, после на този тип. Лош късмет, нищо повече.

— Направо за книгата на рекордите — съгласи се Кони. — Но ако Тик-так не е Ордегард, ако не ти се е разгневил за това, че застреля Ордегард, защо тогава се насочи към тебе? Защо иска да умреш?

— Не зная.

— А там, в апартамента ти, преди да го изгори, не ти ли каза, че можеш да го застреляш и да решиш, че с това си приключил?

— Да, каза нещо подобно — Хари се мъчеше да си припомни още какво му наговори скитникът „голем“, но не успяваше. — Сега си давам сметка, че изобщо не спомена името на Ордегард. Това беше само мое предположение… Не. Ордегард се оказа лъжлива следа.

Страхуваше се, че Кони ще го попита как да попаднат на вярната, тази, която ще ги отведе при Тик-так. Но тя сигурно бе разбрала колко е объркан, защото замълча.

— Стана много горещо — обади се Кони.

Хари премести регулатора на отоплението.

Вътрешно още трепереше от студ.

На светлината от таблото забеляза ръцете си. Бяха оцапани с пръст като на погребан приживе човек, който е разровил пръстта, за да се измъкне.

Хари излезе на заден ход от алеята и бавно подкара по стръмните възвишения на Лагуна. В късния час улиците бяха пусти. Повечето къщи бяха тъмни. Сякаш пътуваха през съвременен град-призрак, чиито жители изведнъж са изчезнали както екипажа на кораба „Мария Целеста“ — в тъмните къщи леглата бяха празни, телевизорите светеха в изоставените стаи, в притихналите кухни бяха сервирани ястия, които нямаше кой да изяде.

Хари хвърли поглед към часовника на таблото. Дванайсет часа и осемнайсет минути.

Малко повече от шест часа до зазоряване.

— Толкова съм уморен, че не мога да мисля — призна Хари. — А, по дяволите, трябва да помисля.

— Да отидем някъде да пием кафе и да хапнем. Трябва ни енергия.

— Да, права си. Къде?

— „Грийн Хаус“. По Тихоокеанската магистрала. Едно от малкото заведения, отворени по това време.

— „Грийн Хаус“. Аха, сещам се.

Мълчаливо се спуснаха по още едно възвишение, после Кони поде разговор:

— Знаеш ли какво ми се видя най-странно в къщата на Ордегард?

— Какво?

— Напомни ми за моя апартамент.

— Така ли? И защо?

— Не ми се подигравай, Хари. Нали тази вечер видя и двете жилища.

Хари наистина бе забелязал известна прилика, но не му се искаше да размишлява върху това.

— Той има повече мебели от тебе.

— Не кой знае колко повече. Никакви дрънкулки, никакви украшения, никакви семейни снимки. И в двете жилища виси само по една картина.