Драконови сълзи

Едва не се подмокри. Ама че герой.

Скоро самосъжалението му изчезна. Настроението му се подобри.

Все още се чувстваше изтощен, имаше нужда от сън, но освен това огладня. Беше изгорил огромно количество калории, докато упражняваше силата си и бе отслабнал с няколко фунта. Нямаше да може да заспи без да утоли глада си.

Навлече червения копринен халат и се запъти към кухнята на долния етаж. Извади от килера два пакета различни солени бисквити и голям пакет пържени картофи с аромат на лук. От хладилника извади две шишета течен крем, шоколадов и ванилов.

Отнесе храната през дневната отвън, във вътрешния двор, покрит с мексикански плочки. Част от него се закриваше от балкона на спалнята му на втория етаж. Седна на шезлонг близо до парапета, за да се наслаждава на гледката на тъмния Тихи океан.

Вторникът неумолимо изтичаше, часовникът отброяваше настъпването на срядата. От океана духаше хладен вятър, но Брайън не му обръщаше внимание. Баба Дракман би се разкрещяла, че ще пипне пневмония. Но ако станеше прекалено студено, можеше с минимални усилия да пренастрои обмяната си и да повиши телесната си температура.

Изяде цял пакет бисквити с ваниловия крем.

Можеше да яде каквото си поиска.

Можеше да прави каквото си поиска.

Ставането беше самотен процес и беше несправедливо, че няма възхитени ученици и своя Богородица, но в края на краищата всичко беше за добро. Христос беше богът на състраданието и лекуването на раните, докато Брайън трябваше да е бог на гнева и прочистването. Затова беше за предпочитане да Стане в самота, без да се размеква от майчина любов, без да се обременява от проповеди за милост и състрадание.

2

Значи този смрадлив човек, по-смрадлив от гнилите портокали, които падат от дърветата и се изпълват с мърдащи неща, по-смрадлив от отдавна умряла мишка, по-смрадлив от всичко на света, толкова смрадлив, че причиняваше неудържими кихавици, минава от улица на улица, влиза в една алея и остава зад себе си облаци от миризми.

Кучето го следва на няколко стъпки — любопитно, но все пак на разстояние, души следата на нещото, което убива, смесена с всички останали миризми.

Спират зад място, където хората готвят.

Хубави аромати, едва ли не по-силни от миризмата на човека, аромати, от които огладняваш, много аромати, много. Сирене, пилешко, моркови, сирене. Сиренето е хубаво, лепи се по зъбите, но е много вкусно, много по-добро от дъвките по улиците, които също се лепят по зъбите, но не са така вкусни. Хляб, грах, захар, ванилия, шоколад и още много неща, от които те заболява челюстта и устата се напълва със слюнка.

Понякога идва при такива места, върти опашка, скимти и му подават по нещичко вкусно. Но най-често го гонят, хвърлят каквото им падне, крещят, тропат. Хората са много особени за толкова неща, едно от които е храната. Повечето си я пазят и не искат да ти дадат, а после я хвърлят в кофи и тя засмърдява и от нея ти става лошо. Ако преобърнеш кофите, за да намериш храна, преди да се е развалила, хората тичат към тебе, крещят и те гонят като че ли си котка или нещо подобно.

Той не става за такава гоненица за развлечение. Котките са за тази работа. Той не е котка. Той е куче. Струва му се съвсем очевидно.

Хората понякога са много особени.

Сега смрадливият човек чука на вратата, пак чука и вратата отваря дебел мъж, облечен в бяло и обгърнат от миризми, от които ти потичат лигите.

— Божичко, Сами, изглеждаш по-зле от обикновено — казва дебелакът в бяло.

— Само малко кафе — моли смрадливият и подава шишето, което носи. — Не искам да те притеснявам, честно, много ми е неприятно, но имам нужда от мъничко кафе.

— Помня, когато почна преди години…

— Малко кафе да изтрезнея.

— … работеше в онази малка рекламна агенция в Нюпорт Бийч…

— Трябва бързо да изтрезнея.

— … преди да ти порасне работата и да отидеш в Лос Анжелис, а там винаги изглеждаше блестящ, обличаше се страхотно, с най-хубавите дрехи.

— Ще умра, ако не изтрезнея.

— Е, сега каза истината — казва дебелият.

— Само един термос кафе, Кени. Моля те.

— Няма да изтрезнееш само от кафе. Ще ти сложа малко храна в една торба, но нали ще ми обещаеш, че ще я изядеш.

— Да, да разбира се, обещавам и малко кафе, моля ти се.

— Отстъпи встрани от вратата. Не искам шефът да те види и да разбере, че ти давам нещо.

— Разбира се, Кени, веднага. Много съм ти благодарен, наистина, защото трябва да изтрезнея.

Дебелият се оглежда около миризливия и казва:

— Сдобил си се с куче, Сами?

— А? Кой, аз ли? Куче? По дяволите, не.

Смрадливият се обръща, оглежда се, видимо е изненадан.

Може би ще го изрита или ще го пропъди, но дебелият не е като него. Дебелият е добър. Всеки, който мирише на толкова вкусни неща, трябва да е добър.

Дебелият се обляга на касата, осветява го лампата в мястото, където има храна. С глас на човек, който дава ядене, той се провиква:

— Хей, приятелче, как си?

Хората вдигат такива шумове. Не разбира думите, но знае, че хората понякога издават такива шумове.

Затова завърта опашка, което винаги допада на хората, накланя глава и си придава вид, при който хората обикновено почват да ахкат.