Драконови сълзи

Дебелият казва:

— Ах, не си уличен помияр, приятелче. Какви хора са били тези дето са те изоставили? Гладен ли си? Хващам се на бас, че умираш от глад. Ще се погрижа за тебе, приятелче.

Хората често го наричат „приятелче“, най-често така се обръщат към него. Помни, че като малко кученце му викаха „Принс“, но то беше много отдавна. Жената и момчето й го наричат „Рошльо“, но все пак най-често се обръщат към него с „приятелче“.

Още по-усилено почва да върти опашка и да скимти, за да покаже, че дебелият му харесва. Разтреперва се да покаже, че е безопасен, че е добро куче, много добро, добро. На хората това им допада.

Дебелият казва нещо на миризливия, после изчезва там, където има храна и затваря вратата.

— Трябва да изтрезнея — казва смрадливият, но говори на себе си.

Трябва да се чака.

Не е лесно да се седи и само да се чака. Чакането на котка под дърво е още по-трудно. А най-трудно е да се чака за храна. Времето, което минава откакто хората тръгват да ти носят нещо за ядене до връщането им, изглежда толкова дълго, че сякаш можеш да подгониш котка, да се затичаш след кола, да подушиш всяко куче в околността, да гониш опашката си, докато ти се завие свят, да обърнеш куп кофи с лоша храна, може би да поспиш и пак да трябва да чакаш, докато ти донесат храната.

— Виждал съм неща, които хората трябва да познават — мърмори миризливият.

Той стои встрани от човека, продължава да върти опашка, опитва се да не души всички миризми от мястото с храната, защото от тях чакането става още по-непоносимо. Но миризмите напират. Не може да не ги подуши.

— Човекът с плъховете е истински. Истински е.

Най-накрая дебелият се връща с някаква особена бутилка и плик за миризливия. Освен това носи чиния, отрупана с остатъци.

Той маха с опашка, трепери, мисли, че остатъците са за него, но не иска да проявява излишна смелост, не иска да се запъти към храната, а после да излезе, че не е за него, дебелият да го изрита или нещо подобно. Изчаква. Изскимтява да не би дебелият да го забрави. Тогава човекът слага чинията на земята, което значи, че остатъците са за него. Това е много хубаво, о, няма по-хубаво нещо.

Прокрадва се до чинията и се нахвърля на храната. Шунка. Говеждо. Парчета хляб, потопени в сос. Да, да, да, да, да, да, да.

Дебелият прикляква, иска да го погали и да го почеше зад ушите. Позволява му, въпреки че стои нащрек. Някои хора обичат да дразнят с храната, държат я под носа ти, подават я, показват, че искат да те погалят, а после те ритат или нещо още по-лошо.

Помни едни момчета, които му подаваха храна. Момчетата се смееха, бяха весели. Парчета месо. Хранеха го с ръце. Всички го галеха, чешеха го зад ушите. Подуши ги, не долови нищо лошо. Облиза ръцете им. Щастливи момчета, миришеха на лятно слънце, пясък и морска вода. Застана на задните си крака, завъртя се в кръг, препъваше се, само да ги си разсмее и да им достави удоволствие. И те наистина се смееха. Бореха се с него. Той дори се търколи по гръб. Откри корема си. Остави се да го погалят. Добри момчета. Може би някое от тях щеше да го прибере у дома и да го храни всеки ден. После го грабнаха зад врата. Едно от тях държеше пламък на малка пръчица. Опитваха се да подпалят козината му. Той се заизвива, заквича, заскимтя, помъчи се да се освободи. Пламналата пръчица угасна. Запалиха друга. Можеше да ги ухапе. Но това щеше да е лошо. А той беше добро куче. Добро. Подуши опърлената козина, но не се подпали, затова трябваше да запалят още една пръчица и тогава той избяга. Не можеха да го настигнат. Обърна се и ги погледна. Засмени момчета. Миришеха на слънце, пясък и морска сол. Щастливи момчета. Сочеха го и се смееха.

Повечето хора са добри, но не всички. Понякога успява да подуши недобрите веднага. Те миришат… на студено… на лед… на зимен метал… на морето, когато е сиво, няма слънце и плажът е пуст. Но има случаи, когато недобрите миришат точно като добрите. Хората са най-интересните същества на този свят. И най-плашещите.

Дебелият от мястото с храната е добър. Не го удари по носа. Не го ритна. Не го подпали. Само му даде хубава храна, да, да, да, да. И се засмя весело, когато го близна по ръката.

Накрая дебелият показва, че засега няма повече храна. Заставаш на задните си крака, скимтиш, подскачаш, търкаляш се, показваш корем, приклякваш и се молиш, танцуваш в кръг, кимаш с глава, махаш, махаш, непрекъснато махаш, с опашката, тръскаш глава, ушите ти шляпат, правиш всички номера, за да получиш храна, но той не дава нищо повече. Влиза вътре и затваря вратата.

Е, нали се нахрани. Не ти трябва повече ядене.

Това не значи, че не можеш да искаш още.

Затова чакай. До вратата.

Той е добър човек. Ще се върне. Как може да те забрави, да забрави танца, въртенето на опашката и молещото скимтене?

Чакай.

Чакай.

Чакай. Чакай.

Постепенно си припомня, че правеше нещо интересно, преди да се натъкне на дебелия с храната. Но какво беше то?

Интересно…

После се сеща: миризливият.