Драконови сълзи

Тик-так още крещеше и държеше Кони във въздуха, после я метна през плъзгащата се стъклена врата към балкона. Тя полетя като изстрелян снаряд. Закаленото стъкло се разби на хиляди парченца.

Не. Не можеше да се случи на Кони. Не можеше да загуби Кони. Немислимо беше.

Хари стреля два пъти. На гърба на черния шлифер на Тик-так зейнаха две дупки.

Трябваше да е засегнат гръбнакът на скитникът. Парченцата кости и куршумите трябваше да са разкъсали всички жизненоважни органи. Трябваше да падне както Тарзан скочи от Емпайър Стейт Билдинг.

Вместо това скитникът се извърна.

Не извика от болка. Дори не изстена.

Само каза: „Нафукан герой“.

Запазената му способност да говори беше загадка, дори чудо. В гърлото му се виждаше рана с размера на сребърен долар.

Освен това Кони беше пръснала част от лицето му. От липсващата тъкан зееше голяма кухина от лявата страна, от челюстта точно до окото. Лявото ухо също беше отнесено.

Не течеше и капчица кръв. Нямаше оголена кост. Плътта не беше червена, а черно-кафява и много особена.

Усмивката му изглеждаше по-ужасяваща от всякога, защото разкъсаната лява буза разкриваше прогнилите зъби отляво. В калциевата им клетка езикът му се гърчеше като змиорка в рибарска мрежа.

— Въобразяваш си, че си много лош, голям герой, страхотно ченге, истински мъж — каза Тик-так.

Въпреки че беше дълбок и стържещ, гласът му странно звучеше като на ученик, който предизвиква връстник да се бият и дори страховитият му вид не успяваше изцяло да прикрие детинското в поведението му.

— Но ти си нищо, господин никой, само уплашено нищожно човече.

Тик-так пристъпи към него.

Хари насочи револвера към огромния нападател и…

… се озова седнал на един стол в кухнята на Джеймс Ордегард. Оръжието още беше в ръката му, но дулото се притискаше под брадичката, сякаш се канеше да се самоубие. Допирът на стоманата беше леден, мерникът се впиваше болезнено в костта. Пръстът му стоеше готов на спусъка.

Хари отпусна револвера, сякаш откри, че държи отровна змия и скочи от стола.

Не помнеше да е отивал в кухнята, да е изтеглял стола и да е сядал. Сякаш за миг бе пренесен там и подтикнат към самоубийство.

Тик-так беше изчезнал.

В къщата цареше тишина. Неестествена тишина.

Хари тръгна към вратата…

…и пак се озова седнал на същия стол, държеше револвера, беше захапал пъхнатото в устата дуло.

Изумен извади оръжието от устата си и го сложи на пода до стола. Дланта му беше влажна. Избърса я в панталоните.

Изправи се. Краката му трепереха. Изби го пот, киселият дъх на несмляната пица се надигна в устата му.

Не разбираше какво точно му се случва, но беше сигурен, че не изпитва желание да се самоубие. Искаше да живее. Завинаги по възможност. Не би пъхнал дулото в устата си доброволно никога.

Обърса с трепереща ръка изпотеното си лице и…

… пак седеше на стола с револвера в ръка, притискаше дулото към дясното си око и гледаше в тъмното дуло. Пет стоманени пръста към вечността. Пръстът му стоеше на спусъка.

Боже Господи!

Сърцето му биеше така лудо, че усещаше пулса си във всяка натъртено място по тялото.

Внимателно прибра револвера в кобура под омачканото сако.

Чувстваше се като омагьосан. Магията му се струваше единственото обяснение на случилото се. Магьосничество, шаманство, будизъм — изведнъж му се прииска да повярва на всичко, ако вярата можеше да откупи пощада от произнесената от Тик-так присъда.

Облиза устни. Бяха сухи, напукани и горяха. Погледна ръцете си. Бяха бледи, а лицето сигурно беше още по-бледо.

Изправи се на треперещите си крака, поколеба се за миг, после се запъти към вратата. Изненада се, че стигна до нея, без да се озове необяснимо пак на стола.

Спомни си четирите изстреляни в скитника куршума, които намери в джоба на ризата си, а също и вестника, който откри под мишницата си на излизане от магазина вечерта. Досещаше се, че озоваването му на кухненския стол три пъти, без никакъв спомен да е отивал дотам е всъщност резултат от прилагането на същия номер като с куршумите и вестника. Обяснението на това явление му се мержелееше… но му се изплъзна.

Измъкна се от кухнята без повече инциденти и реши, че магията е развалена. Втурна се към спалнята. Оглеждаше се предпазливо за Тик-так, но скитникът като че ли си беше отишъл.

Страхуваше се, че ще намери Кони мъртва, с извита глава като на Рики и с изтръгнати очи.

Кони седеше на балкона сред блестящите парченца стъкло. Беше все още жива, слава Богу, държеше главата си с две ръце и пъшкаше тихичко. Нощният вятър рошеше късата й тъмна коса, лъскава и мека. Хари поиска да я докосне, да я погали.

Хари приклекна до нея и попита:

— Добре ли си?

— Къде е той?

— Отиде си.

— Искам да го изкормя.

Хари почти се засмя от облекчение на куража й.

— Да го изкормя — продължи Кони, — да му напъхам червата отзад и да го накарам да диша със задника си.

— Сигурно няма да го спреш.

— Поне ще го забавя.

— А може би дори и това няма да успея.

— Откъде по дяволите се появи?

— Оттам, където отиде. Изпари се във въздуха.

Кони изпъшка още веднъж.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Хари.