Драконови сълзи

От една къща продължаваше да долита тиха музика. Този път различи мелодията. „Наниз перли“.

Може би на една пресечка от тях някакво куче се обади с нещо средно между изпъшкване и вой.

— Не са чули нищо… Как е възможно? — повтори Хари.

Още по-нататък голям камион се заизкачва по далечната магистрала. Двигателят му звучеше като пренесен с машината на времето бронтозавър.

8

Кухнята му беше само в бяло — бяла боя, бели плочки на пода, бели мраморни плотове, бели уреди. Единственото разнообразие идваше от полираните хромови и стоманени повърхности там, където се налагаше да има метални рамки или плочи, но и те отразяваха други бели повърхности.

Спалните трябва да са черни. Сънят беше черен, освен когато сънищата се разиграваха в театъра на ума. Въпреки че бяха изпъстрени с най-различни цветове, сънищата му винаги малко тъмнееха. Небето в тях винаги изглеждаше черно или оловносиво от буреносни облаци. Сънят беше като кратка смърт. Смъртта беше черна.

Но кухните трябва да са бели, защото в тях е храната, а храната е свързана с чистотата и енергията. Енергията беше бяла — електричеството, светкавицата.

Облечен с червен копринен халат Брайън седна на бял стол с бяла тапицерия пред бяла лакирана маса с дебело стъкло отгоре. Харесваше халата. Имаше още пет също като този. Фината коприна, хлъзгава и прохладна, галеше кожата. Червеното беше цветът на властта и могъществото — червената кардиналска шапчица, червената кралска мантия, обточена със злато и хермелин, червената роба с избродирани дракони на китайския император.

Вкъщи, когато не му се разхождаше гол, Брайън се обличаше само в червено. Беше скрит крал, таен бог.

Когато излизаше в света, носеше безцветни дрехи, защото не желаеше да привлича вниманието. Докато не Станеше, притежаваше известна уязвимост и най-умното беше да остане анонимен. Когато напълно разбиеше и овладееше мощта си, най-накрая щеше да може да се появява с подобаващи одежди и всички щяха да коленичат пред него, да се извръщат със страхопочитание или да бягат от ужас.

Перспективата беше вълнуваща. Да бъдеш признат. Да бъдеш известен и почитан. Скоро.

На бялата кухненска маса почна да яде шоколадов сладолед с глазура и черешов пълнеж с ликьор, поръсен с кокосово брашно и натрошена карамелизирана захар. Обичаше сладкото. Също и солено. Пържени картофи, сиренки, хрупкави солени бисквитки, фъстъци, царевични пръчици, пръжки. Ядеше сладко и солено, нищо друго, защото вече никой не можеше да му казва с какво да се храни.

Баба Дракман би получила удар, ако можеше да го види с какво се тъпче. Беше го отгледала почти от раждането му, докато не навърши осемнайсет години. Не допускаше никакви отклонения от режима на хранене. Три яденета дневно, никакво хапване между тях. Зеленчуци, плодове, зърнени храни, тестени изделия, спагети, риба, пилешко, никакви червени меса, обезмаслено мляко, замразено кисело мляко вместо сладолед, минимално количество сол, минимално количество захар, минимално количество мазнини, минимално количество удоволствия.

Дори омразното й куче, нервен пудел на име Пиер, беше принуден да яде според правилата на баба, а те изискваха от него да бъде вегетарианец. Баба Дракман вярваше, че кучетата ядат месо, само защото това се очаква от тях, че думата „месояден“ е безсмислен етикет, лепнат от невежи учени и че всеки вид — особено кучетата, кой знае защо — има сили да се издигне над естествения си нагон и да живее по-спокойно от обикновено. В паничката на Пиер се появяваше ту нещо на зърна, ту на кубчета, ту като въглени. Най-много до вкуса на месото се доближаваше имитацията на говеждо от соев сос с белтъчини на прах, които съсипваха всичко. Повечето време Пиер изглеждаше напрегнат и нещастен, сякаш го влудяваше копнежът за нещо, което не познаваше и затова не можеше да го удовлетвори. Сигурно затова кучето беше толкова злобно, прокрадваше се безшумно и нервно се изпикаваше на най-неподходящи места, като например в шкафа на Брайън върху обувките му.

Баба Дракман беше безпощадна с правилата си. Имаше правила за всичко — ресането, обличането, ученето, държанието при всякаква ситуация. Десет мегабайтов компютър едва ли би побрал пълния каталог на бабините правила.

Кучето Пиер също трябваше да научи правилата за себе си. На кои столове може да седи и на кои не може. Никакъв лай. Никакъв вой. Хранене по график, никакви отпадъци. Ресане два пъти в седмицата, мирувай, не се върти. Седни, търколи се, престори се на умрял, не драскай с нокти по мебелите…