Драконови сълзи

Знаеше, че добре понася ликьорите, но за да се напие с „Бейлис Айриш Крийм“, „Крем дьо Мент“ или „Мидори“ трябваше да погълне толкова захар, че да развали зъбите си дори преди черния дроб. Обикновените вина също не му допадаха, но портвайнът вършеше работа — достатъчно сладък за деликатния му стомах, но не прекалено, за да причини диабет.

Добрият портвайн беше неговото утешение. Е, добрият портвайн и малко самосъжаление от време на време.

Гледаше кимащите рози в мрака и от време на време отместваше очи по-наблизо, за да погледне отражението си в прозореца. Стъклото не беше идеално огледало, върху него се очертаваше безцветна прозрачна фигура като дух. Може би все пак отражението беше точно, защото сега Рики представляваше призрачна сянка на самия себе си и в известен смисъл беше мъртвец.

На масата стоеше бутилка „Тейлърс“. Той напълни отново чашата си и отпи.

Понякога, както сега, му беше трудно да повярва, че отразеното в прозореца лице е неговото. Преди раняването беше щастлив човек, рядко се замисляше за преживяванията си и никога не се вглъбяваше в себе си. Дори когато се възстановяваше, запази чувството си за хумор и оптимизъм за бъдещето, който никакви болки не можеха да сломят.

Лицето му заприлича на сегашното отражение в прозореца чак след като Анита го напусна. Бяха минали повече от две години, но още не можеше да повярва, че го е оставила и да реши как да се справя със самотата, която го съсипваше по-неумолимо от куршум.

Рики вдигна чашата, опря я до устните си и усети, че нещо не е наред. Може би несъзнателно долови липсата на типичния за портвайна аромат или пък лекия неприятен дъх на това, което сега беше в чашата. Спря преди да отпие и забеляза, че вътре има два-три тлъсти, влажни преплетени червея. Бяха живи и лениво се мърдаха един върху друг.

Рики се сепна и изкрещя. Чашата се изплъзна от пръстите му. Не се разби, защото падна от ниско, само се наклони и червеите се изтърсиха върху полираната дървена маса.

Той наклони стола си назад, запремигва…

…и червеите изчезнаха.

На масата блестеше само разлятото питие.

Рики скочи, подпря ръце на облегалката на стола и се загледа невярващ в локвичката рубиненочервен портвайн.

Беше сигурен, че е видял червеите. Не си измисляше. Не беше пиян. По дяволите, още не беше усетил питието.

Отпусна се пак на стола и затвори очи. Изчака секунда-две. Погледна. Виното още блестеше върху масата.

Колебливо докосна локвичката с показалец. Мокра, истинска. Разтърка палеца и показалеца, капката се размаза по кожата.

Провери бутилката „Тейлърс“, за да е сигурен, че не е изпил повече, отколкото смяташе. Стъклото беше тъмно, затова я вдигна към светлината. Беше отворил нова литрова бутилка и течността стигаше точно под гърлото. Беше изпил само две чашки.

Поразен както от неспособността си да намери обяснение, така и от самата случка, Рики отиде до мивката, отвори шкафа отдолу и извади влажен парцал от стойката от вътрешната страна на вратичката. Избърса разлятото вино от масата.

Ръцете му трепереха.

Ядосваше се на себе си, че се страхува, въпреки че страхът беше обясним. Тревожеше се, че може би е получил „лек церебрален инцидент“. Така лекарите наричаха мозъчния удар, за който единственият симптом е кратка халюцинация с червеи. Пред дългите дни и месеци в болницата най-много се страхуваше от удар.

При тежката коремна операция и дългото залежаване след нея най-опасният страничен ефект се свързваше с евентуалната поява на кръвни съсиреци в краката и по шевовете на вените и артериите. Ако някой се откъснеше и стигнеше до сърцето, можеше да последва внезапна смърт. Ако пък стигнеше до мозъка и попречеше на оросяването, резултатът можеше да бъде частична или пълна парализа, ослепяване, загуба на говора и ужасяваща загуба на интелектуални способности. Лекарите му даваха много лекарства да предотвратят съсирването на кръвта, сестрите провеждаха с него пасивни упражнения, когато се налагаше да лежи дълго време неподвижно по гръб, но въпреки всичко нямаше ден от продължителното му възстановяване, в който да не мисли с ужас, че може внезапно да престане да се движи или да говори, да не знае къде се намира, да не е в състояние да познае жена си или да си припомни името си.

Тогава поне се утешаваше с мисълта, че каквото и да се случи, Анита ще се погрижи за него. Сега и това нямаше. Отсега нататък трябваше да се бори с трудностите сам. Ако го повалеше удар и останеше ням инвалид, трябваше да се остави в ръцете на непознати.

Страхът му беше обясним и въпреки това Рики разбираше, че е донякъде ирационален. Беше оздравял. Разбира се, белезите останаха. Изпитанието го лиши от някои неща, но не беше по-болен от хората по улицата и вероятно по-здрав от мнозина. От последната операция бяха изминали повече от две години. Вероятността от мозъчна емболия беше колкото при всеки човек на неговата възраст. Тридесет и шест. Толкова млади мъже рядко получаваха тежък удар. Статистически беше по-вероятно да почине при катастрофа, от инфаркт, от насилствена смърт или може би дори поразен от светкавица.