Драконови сълзи

Долавя дъха на котешка козина и замръзва на място. Стисва зъби, издува ноздри. Напряга се.

Смешно е това с котките. Всъщност не ги мрази, но те така подканят да ги преследваш, толкова е трудно да устоиш. Няма нищо по-приятно от котка в най-добрата й форма, с изключение може би на момче, което хвърля топка за игра и после нещо вкусно за ядене.

Почти е готов да подгони котката, да я проследи, но после носът му засмъдява от спомена за предишни одрасквания и рани, които болят дни наред. Спомня си лошото за котките — как могат бързо да се стрелнат, да те одерат и после бързо да се изкатерят по стена или дърво, където не можеш да ги настигнеш, а ти седиш отдолу и лаеш, носът те боли и кърви, чувстваш се глупаво, докато котката ближе козината си, гледа те, после се намества да спи и трябва да си отидеш, да захапеш стара пръчка или да прехапеш няколко гущера на две, за да се успокоиш.

Дим от кола. Мокър вестник. Стара обувка, пълна с миризма на човешки крака.

Мъртва мишка. Интересно. Мъртва мишка, която се разлага в канавката. Отворени очи. Оголени ситни зъбки. Интересно. Странно колко неподвижни са мъртвите неща. Освен ако не са мъртви отдавна, защото тогава в тях има голямо движение и все пак се движат не те, а разни неща в тях. Мъртва мишка с вкочанена опашка, щръкнала право нагоре във въздуха.

Интересно.

Нещото като полицай и вълк.

Рязко повдига глава и търси слабата миризма. Това нещо има миризма, каквато никога преди не е подушвал. Ето защо е интересна. Отчасти е човешка, но само отчасти. Освен това е миризма на нещо, което убива. Тя понякога се излъчва от хора, от някои страшно зли кучета по-големи от тебе, от койоти и гърмящи змии. Всъщност в нито една предишна миризма не е имало толкова силен дъх на убиец, затова трябва да е внимателен. Миризмата му е своеобразна: като морето в студена нощ и все пак не точно като него; като желязна ограда в горещ ден и все пак не точно като нея; като мъртвата и разлагаща се мишка и все пак не точно като нея; като светкавица, гръмотевица, паяци, кръв и тъмни дупки в земята, интересни, но страшни и все пак не точно като тях. Едва доловимата миризма е тъничка нишка в богатия гоблен на нощните миризми, но той я следва.

Втора книга Полицейска работа и кучешкият живот

В живота ни в съвременността

за добродетелта отплата е смъртта.
И тъй в най-мрачните ни часове
печели злото, а доброто не.

С насилие, порок и ужаси отвред

стоиме винаги на тънък лед.
То смелост ли е или пък е страх
да гледаш да не се превърнеш в прах?

Дали се движим или все стоим,

празнуваме ли или пък скърбим,
все някога пропуква се леда,
затуй го пазиме на всякаква цена?

„Книга на преброените тъги“

Подхвърлян от бурята,

прегърни хаоса.

„Книга на преброените тъги“

Трета част

1

Тръгнаха по крайбрежната магистрала, защото на кръстовището на магистралите за Коста Меза и Сан Диего се беше преобърнала цистерна с течен азот и беше превърнала платната им в паркинги. Хари натискаше „Хондата“, преминаваше от една лента в друга, минаваше вихрено на жълто, пресичаше на червено, сякаш срещу него не излизаха коли от страничните улици, караше по-скоро като Кони, отколкото с обичайния си маниер.

Чувството на обреченост владееше безмилостно всяка негова мисъл като кръжащ лешояд в кухнята на Кони говори уверено за уязвимостта на Тик-так. Но всъщност колко уязвим можеше да бъде един тип, ако със смях можеше да отблъсне куршумите и огньовете?

— Добре че не е като във филмите — каза Хари, — показват огромни прилепи на пълнолуние и обезкървените им жертви и пак твърдят, че това не може да се случи, че вампири не съществуват. Или както свещеника, който вижда как главата на момиченцето се завърта на триста и шейсет градуса, леглото й се повдига във въздуха, но пак не вярва, че дяволът съществува и отваря книгите по психология, за да й постави диагноза. На коя буква ще го сложиш?

— На „И“, под заглавие „идиотска лайняна история“ — отговори Кони.

Прекосиха моста над един от задните канали на пристанището Нюпорт Харбър. В черната вода блещукаха светлините на къщите и корабите.

— Странно — каза Хари, — цял живот смяташ, че хората, които вярват на подобни истории, са като идиоти, прекарали операция на мозъка, но после се случва нещо подобно и веднага си готов да възприемеш и най-фантастичната идея. Дълбоко в сърцето си продължаваме да сме диваци, които обожествяват луната и знаят, че животът е много по-странен, отколкото ни се иска да вярваме.

— Още не съм възприела теорията ти, психясал супермен такъв.