Драконови сълзи

— Не че искам да ги помня. Напротив, Бог ми е свидетел, че искам да ги забравя.

Той почна да крачи почти в кръг.

— Нямаше ли една история за тексаски съдия, който осъдил едно момче на трийсет и пет години затвор за кражба на кутия бира? И в същото време в Лос Анжелис разбеснели се демонстранти пребили на улицата едно момче до смърт и операторите от телевизията заснели всичко, но никой не пожелал да разнищва историята, за да не тревожи обществеността с търсенето на убийците, защото побоят бил протест срещу несправедливостта?

Кони отиде до масата, дръпна единия от столовете, обърна го с облегалката напред и седна. Загледа се в обгорелия вестник и останалите предмети.

Хари не спираше да крачи. Гласът му ставаше все по-настойчив:

— А нямаше ли друга история за жената, която накарала приятеля си да изнасили единайсетгодишната й дъщеря, защото искала да има четвърто дете, но не можела да забременее и затова решила, че ще бъде майка на роденото от дъщеря й извънбрачно бебе? Къде се случи това? Не беше ли в Уисконсин? Или в Охайо?

— Мичиган — мрачно отговори Кони.

— И още една за оня тип, който обезглавил шестгодишния си доведен син с мачете…

— Пет. Петгодишен.

— … и бандата момчета, намушкали една жена сто и тридесет пъти, за да откраднат само един мизерен долар…

— Бостън — прошепна Кони.

— … о, да, и прелестната история за бащата, който пребил детето си в предучилищна възраст до смърт, защото момчето не знаело азбуката след буквата И. И още жената в Арканзас или Луизиана, или Оклахома, която посипала кашичката на бебето с натрошени стъкла, защото се надявала бащата да получи заради заболяването отпуска от военния флот и да прекара известно време у дома.

— Не в Арканзас — обади се Кони, — в Мисисипи.

Хари спря и приклекна пред стола, лице в лице с Кони.

— Разбираш ли, приемаш всички тези невероятни неща, въпреки че са невероятни. Знаеш, че са се случили. Живеем през деветдесетте години, Кони. Парадът в края на хилядолетието, новите тъмни векове, когато всичко може да се случи и то обикновено се случва, когато немислимото е не само възможно, но и приемливо, когато всяко чудо на науката се съпътства от проява на човешка жестокост, която не трогва никого. На всяко блестящо технологично нововъведение се противопоставят хиляди зверства, причинени от човешката омраза и глупост. На всеки учен, който търси лекарство против рака, се падат пет хиляди изроди, които са готови да размажат черепа на някоя старица заради дребните монети в портмонето й.

Кони разтревожена отмести погледа си от него. Взе един от сплесканите куршуми. Намръщено започна да го върти между палеца и показалеца.

Уплашен от неумолимата скорост, с която минутите се променяха на кварцовия циферблат на часовника, Хари не можеше да спре.

— Затова кой може да твърди, че някъде по света не съществува учен, който е открил начин да усили възможностите на мозъка и да овладее способностите, които винаги сме подозирали, че притежаваме, но никога не сме използвали? Той може да си е инжектирал това средство. Или онзи, когото преследваме, е обект на експеримент и когато е разбрал в какво се е превърнал, е избил всички в лабораторията, всички, които знаели тайната. Може би сега се разхожда сред нас, най-отвратителният и страшен човек от породата си.

Кони остави безформеното парче олово и пак погледна Хари. Очите й бяха красиви.

— Това за експеримента ми звучи правдоподобно.

— А може да е нещо съвсем друго, нещо, което не можем да си представим, съвършено различно.

— И ако съществува такъв човек, може ли да бъде спрян?

— Той не е Бог. Каквито и да са способностите му, все пак е човек… и то дълбоко разстроен. Не може да няма слабости, уязвими страни.

Хари все още беше приклекнал пред стола й. Кони сложи ръка на бузата му. Нежният жест го изненада. Тя се усмихна.

— Имаш страхотно развинтено въображение, Хари Лайън.

— Ами, да, винаги съм обичал приказките.

Кони пак се намръщи и дръпна ръката си. Сякаш съжаляваше за моментната нежност.

— Дори да е уязвим, не можем да се справим се него, ако не го намерим. Къде ще търсим този Тик-так?

— Тик-так?

— Не знаем истинското му име — обясни Кони, — затова Тик-так изглежда подходящо засега.

Тик-так. Звучеше съвсем като име на злодей от приказките. Румпелщилцхен, майка Гьодел, Кокалчето и… Тик-так.

— Добре — Хари се изправи и пак закрачи, — Тик-так.

— Как ще го намерим?

— Не съм сигурен. Но зная откъде да почнем. Градската морга в Лагуна Бийч.

Кони трепна:

— Ордегард?

— Да. Искам да видя резултатите от аутопсията, ако са я направили, и да говоря по възможност със съдебния лекар. Искам да зная дали се открили нещо необикновено.

— Необикновено? Какво например?

— Един господ знае. Нещо извън обичайните неща.

— Но Ордегард е мъртъв. Той не беше само… привидност. Беше истински и сега е мъртъв. Не може да е Тик-так.

Безбройните приказки, легенди, митове и фантастични романи даваха възможност на Хари да черпи най-различни обяснения.