Драконови сълзи

Не се опита да мине на червено при следващия светофар. Бавно се нареди в чакащата редица коли. Мъчеше се да подреди мислите си за преживяното през последните няколко часа.

На кого ще се обадиш?

Не вярваше в призраци или преследвачи на призраци.

Въпреки всичко трепереше и то не само от влажните дрехи. Включи отоплението.

На кого ще се обадиш?

Призрак или не, поне скитникът не беше халюцинация. Не беше признак на умопомрачение. Беше истински. Може би не човек, но истински.

Тази мисъл беше странно успокояваща. Хари се страхуваше най-много не от свръхестественото или от неизвестното, а от вътрешния хаос на лудостта. Сега обаче заплахата изглеждаше, че идва от външен противник — безкрайно необичаен и ужасяващо могъщ — но поне външен.

Светна зелено, колите потеглиха и той огледа улиците на Нюпорт Бийч. Забеляза, че е тръгнал на запад към крайбрежието и на север от Ървин. За пръв път осъзна накъде се е запътил. Коста Меза. Апартамента на Кони Гъливър.

Изненада се. Горящото привидение обеща да унищожи всичко и всички, които Хари обичаше и то преди да съмне. Все пак Хари предпочете да отиде при Кони преди да се обади на родителите си в Кармел Вали. Преди известно време бе забелязал, че интересът му към нея е по-голям, отколкото имаше желание да признае, но може би това не изразяваше цялата сложност на чувствата му дори пред самия него. Знаеше, че я харесва, макар и причината да представляваше загадка за него, като се има предвид колко различни един от друг бяха двамата и колко затворена в себе си е Кони. Хари не беше сигурен също и в дълбочината на чувството, знаеше, само че е дълбоко — достатъчно дълбоко, за да се превърне в най-голямото откровение в ден изпълнен с откровения.

Мина покрай пристанището Нюпорт Харбър. През пролуките между търговските сгради от лявата страна забеляза високите мачти на яхтите, които се люшкаха в мрака и платната им плющяха. Приличаха на гора от заострени върхове на църкви. Напомняха, че както мнозина други от неговото поколение той е израсъл без определена вяра, а вече като възрастен така и не бе успял да открие вяра за себе си. Не че отричаше съществуването на Бога, но не намираше начин да повярва.

Когато се сблъскаш със свръхестественото, на кого иде се обадиш? Ако не на Ловците на духове, тогава на Бога. Ако не на Бога… на кого ще се обадиш?

През по-голямата част от живота си Хари насочваше вярата си към реда, но редът беше само условие, а не сила, която можеш да призовеш на помощ. Въпреки жестокостите, с които го сблъскваше работата му, той продължаваше въпреки всичко да вярва в човешката почтеност и смелост. Това го крепеше и сега. Отиваше при Кони Гъливър не само да я предупреди, но и да потърси от нея съвет, да я помоли за помощ в обгърналия го мрак.

На кого ще се обадиш? На партньора си.

Спря на следващия червен светофар и пак се изненада, но този път не от себе си. Колата се бе затоплила и вече не трепереше така силно. Все пак усещаше някаква твърда студенина над сърцето. Последната изненада беше в джоба на ризата му, до гърдите — не емоции, а нещо осезаемо, което можеше да извади и да погледне. Четири безформени тъмни бучки. Метал. Олово. Не можеше да проумее как се бяха озовали в джоба, но знаеше какво представляват тези предмети — изстреляните в скитника куршуми, четири оловни парчета, обезобразени от сблъсъка при висока скорост с плът, кости и хрущял.

13

Хари свали сакото, връзката и ризата, за да се изчисти колкото е възможно в банята на Кони. Ръцете му бяха толкова мръсни, че се сети за ръцете на скитника и яростно ги затърка. Изми косата, лицето, гърдите и ръцете си в мивката. Част от умората сякаш се отми заедно със саждите и пепелта. После приглади косата си с нейния гребен.

Не можеше да направи кой знае какво с дрехите. Избърса ги със суха кърпа, за да почисти падналата върху тях мръсотия, но петната и гънките останаха. Бялата риза сивееше и миришеше съвсем слабо на пот и по-остро на дим, но се наложи да я сложи отново, защото нямаше с какво да се преоблече. Не помнеше някога да се е появявал в толкова раздърпан вид.

Помъчи се да спаси достойнството си като закопча горното копче на ризата и затегна възела на вратовръзката.

Физическото му състояние го тревожеше повече от смайващия вид на дрехите. Коремът го болеше там, където се беше забила ръката на манекена. Тъпа болка пулсираше ниско долу в кръста и стигаше чак до средата на гръбначния стълб — спомен от силата, с която скитникът го блъсна в стената. Лявата ръка отзад по трицепса също беше натъртена, защото падна върху нея, когато нападателят го хвърли от коридора в спалнята.

Докато бягаше, за да спаси живота си, адреналинът в кръвта му заглушаваше болките, но сега неподвижността ги събуди. Тревожеше се, че мускулите й ставите могат да почнат да се сковават. А беше сигурен, че до края на нощта ще трябва още много пъти да проявява гъвкавост и подвижност с надеждата, че ще го спасят.