Драконови сълзи

Знаеше, че тя се разкрива както никога преди. Само не разбираше какво точно разкрива.

Кони като че ли се събуди от транс, премести поглед от плика към Хари и в нежния й глас прозвучаха твърди нотки:

— Е, добре, светът е пълен с такива лайнари, мръсници, социопати, все едно как ги наричаш. Какво искаш да кажеш?

Хари преглътна пицата.

— И така, представи си, че най-обикновено ченге си върши работата и изведнъж се натъква на социопат, който е много по-лош от обикновените мръсници, несравнимо по-лош.

Кони междувременно отиде до хладилника и извади още една бира.

— По-лош? В какъв смисъл?

— Този тип има…

— Какво?

— Има… дар.

— Какъв дар? Да не би да си играем на загадки? Хайде, изплюй камъчето, Хари.

Той пристъпи към масата и прокара пръст по четирите оловни парчета. Те изтракаха по пластмасовата повърхност. Звукът сякаш отекна във вечността.

— Хари?

Искаше му се да сподели теорията си, но не му се почваше. Каквото и да кажеше, то несъмнено щеше завинаги да разруши образа му на олицетворение на невъзмутимостта.

Отпи голяма глътка от бирата, пое дълбоко дъх и почна:

— Представи си, че имаш работа със социопат, може би дори социопат с психични отклонения, който притежава паранормални способности и всеки опит да му се противопоставиш е все едно да се бориш почти с божество. Психични способности.

Кони зяпна. Забрави да дръпне пръстена на кутията с бира, за да я отвори, въпреки че беше пъхнала показалеца си в него. Сякаш позираше на художник.

Хари продължи, преди Кони да успее да го прекъсне:

— Не искам да кажа, че може да отгатне произволно избрана карта от колодата, да каже кой ще е новият световен шампион по футбол или с поглед да повдигне във въздуха молив. Не става дума за такива дреболии. Може би той е способен да се появява от нищото и да се разтваря във въздуха. Да разпалва пожари, да гори, без да изгаря, да поема куршуми, без да умира. Може би е способен да ти сложи психичен датчик също както в резерватите слагат електронни датчици на елените и така да те следи, дори когато си извън полезрението му, все едно къде се намираш или накъде бягаш. Зная, зная, абсурдно е, лудост е, все едно да попаднеш във филм на Спилбърг, само че по-мрачен, може би в нещо от Джеймс Камерън по Дейвид Линч. И все пак може да е истина.

Кони недоверчиво поклати глава. Отвори хладилника, прибра обратно бирата и каза:

— Май тази вечер не бива да пия повече от две.

Хари отчаяно искаше да я убеди. Усещаше колко бързо лети нощта, колко бързо приближава зората.

Кони се обърна с гръб към хладилника и попита:

— И откъде може да има такива смайващи способности?

— Кой знае? Може да е живял продължително време под електропроводи с високо напрежение и магнитните полета са причинили промени в мозъка му. Може в млякото му като бебе да е имало прекалено много диоксин или е ял ябълки, заразени с особен отровен препарат, къщата му да е точно под дупка в озоновия слой, с него да експериментират извънземни, за да подготвят хубава статия за „Нашънъл Инкуайърър“, да се е тъпчел с шоколади, да е прекалил с рап музиката! Откъде да знам каква е шибаната причина?

Кони го гледаше втренчено. Поне вече не беше зяпнала.

— Говориш сериозно.

— Да.

— Знам, защото за пръв път през тези шест месеца, откакто работим заедно, употребяваш мръсна дума.

— О, съжалявам.

— Разбира се — каза Кони, като успя да пусне саркастична нотка дори при тези обстоятелства. — Но този тип… той е само просяк.

— Не вярвам това да е истинският му вид. Мисля, че може да се превръща в каквото пожелае, да се появява във всякакви форми, защото външният вид не е неговата същност… а само привидност, която иска ние да видим.

— Е това не е ли вече призрак? — попита Кони. — И не се ли съгласихме, че и двамата не вярваме в призраци?

Хари грабна десетдоларовата банкнота от масата.

— Ако толкова греша, как ще ми обясниш това?

— Дори и да си прав… как ти ще го обясниш?

— Телекинеза.

— Това пък какво е?

— Способност да преместваш предмети в пространството и времето само с напрягане на ума.

— Тогава защо не видях банкнотата да лети във въздуха към ръката ми?

— То не става така. Повече прилича на телепортирането. Премества се от едно място на друго мигновено, без да изминава физическото разстояние между двете.

Кони разпери ръце с досада.

— Просвети ме, Скоти!

Той погледна ръчния си часовник. Осем и тридесет и осем. Тик-так… Тик-так…

Знаеше, че говори като лунатик, по-подходящ за следобедните телевизионни програми или нощните открити линии по радиото, отколкото за полицейска работа. Но освен това знаеше, че е прав или че поне се върти около истината, дори и да не е стигнал до същинския й център.

— Виж какво — разсърди се Хари, грабна обгорелия вестник и го размаха под носа й, — още не съм го чел, но ако го прехвърлиш, сигурно ще намериш какво да прибавиш към колекцията си от чудовищни истории за новите тъмни векове.

Хвърли вестника, от който се разнесе миризма на дим.

— Хайде да видим, какви бяха най-новите ти истории, прочетени в други вестници или чути по телевизията? Сигурно помня някои от тях.

— Хари…