Драконови сълзи

— Така е — отвърна той все още с лъжица в ръка.

— Наистина ли? Според мен там има само супа.

— Смисълът на живота може да се открие и в чиния супа. Супата винаги почва с някакъв бульон, който е като жизнения сок на дните ни.

— Бульон?

— Понякога в него има фиде, друг път зеленчуци, белтък, парчета пилешко или скариди, гъби, може би ориз.

Мики така и не вдигаше поглед към Кони и тя осъзна, че е почнала да се вглежда в супата му почти също толкова напрегнато.

— Понякога е горещ, понякога студен — продължи Мики. — Случва се нарочно да е студен и тогава е вкусен, дори без следа от топлина. Но ако трябва да се сервира горещ, а е изстинал, вкусът му е неприятен или се пресича в стомаха, а може би и двете.

Силният му, но мек глас имаше хипнотизиращ ефект. Кони очарована гледаше гладката повърхност на супата, забравила всичко друго в ресторанта.

— Помисли си — каза Мики, — преди да се изяде, супата има стойност и смисъл. А след като бъде погълната, губи стойност за всички, освен за този, който я е изял. Тя престава да съществува, след като постигне целта си. Остава само празната чиния. А чинията символизира или недостиг и нужда, или приятно очакване на още супа.

Кони го зачака да продължи. Едва премести поглед от супата му, когато усети, че сега Мики я наблюдава. Тя срещна погледа му и попита:

— Това ли е?

— Да.

— Смисълът на живота?

— Целият.

Кони се намръщи:

— Не разбирам.

— И аз — сви рамене Мики. — Измислям си разни такива работи както ми хрумне.

Кони примигна:

— Какво?

— Ами нали това се очаква от китайски частен детектив — ухили се Мики, — пророчески думи, непроницаеми философски наблюдения, неразгадаеми поговорки.

Не беше китаец, нито пък истинското му име беше Мики Чан. Когато пристигна в Съединените щати и реши да използва опита си в полицията, за да стане частен детектив, той усети, че виетнамските имена звучат прекалено екзотично, не вдъхват доверие и западняците не могат да ги произнесат. А очевидно не можеше да разчита на приличен доход само от клиенти с виетнамски произход. Две от любимите му американски неща бяха филмчетата за Мики Маус и филмите с Чарли Чан, пък и имаше смисъл официално да промени името си. Заради Дисни и Руни, Мантъл и Спилейн американците харесваха хората на име Мики, а благодарение на немалко стари филми името Чан подсъзнателно се свързваше със следователски гений. Очевидно Мики добре си знаеше работата, защото фирмата му процъфтяваше, радваше се на безупречна репутация и имаше десет служители.

— Побърка ме — каза Кони и посочи супата.

— Не си първата.

— Ако можех да натисна където трябва — развесели се Кони, — щях да накарам съда да смени името ти на Чарли Маус. Щях да те видя тогава.

— Радвам се, че все още можеш да се усмихваш — отбеляза Мики.

Красива млада сервитьорка с гарвановочерна коса и бадемови очи се появи до масата и попита Кони дали ще поръча вечеря.

— Само бутилка „Дин Тао“, моля — каза Кони и се обърна към Мики, — Хич не ми е до усмивки, честно казано. Направо ми съсипа деня с този телефонен разговор рано сутринта.

— Да съм ти съсипал деня? Аз?

— Че кой друг?

— Не беше ли един господин с „Браунинг“ и няколко гранати?

— Значи вече си чул.

— Кой не е? Дори в южна Калифорния подобни истории се появяват преди прегледа на спорта.

— Може би, ако няма кой знае какви други събития.

Мики довърши супата.

Сервитьорката донесе бирата.

Кони внимателно наля в изстудената халба, за да не се образува пяна, отпи и въздъхна.

— Съжалявам — искрено каза Мики. — Зная колко ти се искаше да имаш семейство.

— Но аз наистина имах. Само че всички са си отишли.

* * *

Между третата и осемнайсетата си година Кони израсна по детски домове и временни приемни родители, един от друг по-отчайващи и засилващи необходимостта да е твърда и да не се предава. Характерът й отблъскваше евентуалните осиновители и затова не можеше да се спаси чрез осиновяване. Някои от чертите й, които самата тя смяташе за положителни, тревожеха останалите. От най-ранна възраст проявяваше самостоятелност, сериозността й не отговаряше на възрастта. Всъщност не можеше да бъде дете. За да съответствува на възрастта си, трябваше да се преструва на дете, защото в действителност беше възрастен човек в детско тяло.

Допреди седем месеца не се беше замисляла кои са нейните родители. Никога не бе познала родителска грижа. Каквато и да е била причината, бяха я изоставили като съвсем малка и тя нямаше никакви спомени от тях.

Но в един слънчев неделен следобед, когато отиде да скача с парашут на пистата в Перис, механизмът заяде. Падаше от височина четири хиляди стъпки към голата като ада кафеникава пустиня отдолу, напълно убедена, че вече е мъртва и остава само мигът на смъртта. Парашутът се отвори в последната секунда преди забавянето да стане фатално. Приземи се тежко, но имаше късмет — отърва се само с изкълчен глезен, одраскана лява ръка, натъртвания и внезапно желание да разбере нещо за произхода си.

Всеки излизаше от живота без ни най-малка представа накъде се е запътил, затова й се стори изключително важно да научи поне как е влязла в него.