Драконови сълзи

Спомни си мекия блясък на червените очи през прозореца на колата, сълзящите рани по мръсното, изпъстрено с белези лице, изпочупените жълти зъби и внезапно разбра какво го влуди в усмивката на скитника, когато се спря миг преди да отвори вратата. Заплашителният му вид не се дължеше на явно лудост. Това не беше ухилената физиономия на ненормален човек. Беше усмивка на хищник, на стрелнала се акула, на дебнеща пантера, на вълк, излязъл под лунната светлина, на нещо много по-ужасно и смъртоносно от обикновен ненормален скитник.

По целия път до Центъра за специални проекти В Лагуна Нигуел пейзажът и улиците изглеждаха познати. Нямаше нищо загадъчно в колите около него, нищо извънземно в играта на фаровете в металния блясък на дъжда или в металния тропот на студените капки върху колата, нищо зловещо в силуетите на палмите на фона на оловното небе. Въпреки всичко Хари бе обхванат от чувство за нещо необичайно, мъчеше се да избегне мисълта, че се е сблъскал с нещо… свръхестествено.

Тик-так, тик-так…

Замисли се върху другите думи на скитника при появата му във вихъра: „Ще си мъртъв при зазоряване.“

Погледна ръчния си часовник. Стъклото беше замъглено от влагата и циферблатът трудно се различаваше, но се виждаше колко е часът — три и двайсет и осем.

Кога изгряваше слънцето? В шест часа? В шест и половина? Някъде по това време. Оставаха най-много петнайсет часа.

Метрономът на чистачките зазвуча като зловещия ритъм на погребални тъпани.

Невероятно. Скитникът не можеше да го е проследил чак до къщата на Енрике от Лагуна Бийч. Значи той не беше реален, беше измислен и затова не представляваше никаква опасност.

Хари не изпита облекчение от тази мисъл. Ако скитникът беше въображаем, нямаше опасност да умре на зазоряване. Но доколкото виждаше, оставаше само едно възможно обяснение, а то никак не го успокояваше — преживяваше психически срив.

4

Половината от кабинета на Хари изглеждаше успокоително. Попивателната и поставката за писалки стояха точно под прав ъгъл успоредно на ръба на бюрото. Месинговият часовник показваше същото време като ръчния. Чистите листа на палмата, на китайските вечнозелени растения и на останалите цветя в саксиите блестяха.

Синият екран на монитора също вдъхваше успокоение. Всички служебни формуляри се съхраняваха в паметта на компютъра. Хари можеше да ги попълни и разпечата, без да използва пишеща машина. С подобна остаряла техника разстоянието между редовете неизбежно се получаваше неравномерно.

Хари се справяше с писането отлично, а изреченията успяваше да съчини почти със скоростта на писане. Всеки можеше да попълва празните места във формулярите и да отбелязва с кръстчета нужния отговор, но не всеки умееше да пише тази част, която Хари наричаше „изпит по съчинение“. Никой друг детектив не можеше да се мери с Хари по яркост и сбитост на изложението.

Пръстите му летяха по клавиатурата. На екрана се изписваха стегнати изречения. Хари Лайън за пръв път се почувства спокоен, откакто сутринта закусваше в дома си английски кифлички с лимонов мармалад и се радваше на гледката с безупречно поддържаната зеленина в квартала. Когато задъханото преследване на Джеймс Ордегард беше описано в ясна проза, без оценъчни глаголи и прилагателни, епизодът вече не изглеждаше и наполовина толкова странен, колкото при реалното му преживяване. Хари ковеше думите, а те успокояваха.

Успя да се отпусне дотолкова, че да си позволи малко повече небрежност от обичайното. Разкопча яката на ризата и леко разхлаби възела на вратовръзката.

Спря писането само за да отиде в края на коридора и да вземе чаша кафе от автомата. Дрехите му все още бяха влажни и безнадеждно измачкани, но вледененият му мозък се отпусна.

По пътя обратно към кабинета с чашата кафе в ръка пак забеляза скитника в другия край, където се пресичаха два коридора. Минаваше отляво надясно по напречния коридор и гледаше съсредоточено напред, без да се обръща към Хари, сякаш беше в сградата по друга работа. Само с няколко крачки се скри зад ъгъла.

Хари забърза по коридора, за да види къде изчезна човекът, като внимаваше да не разлее кафето. Повтаряше си, че не е видял същия човек. Имаше само бегла прилика, нищо повече. Останалото довършиха въображението и разклатените нерви.

Аргументите му звучаха неубедително. Фигурата в края на коридора имаше същия ръст като неговия отмъстител, същите мечешки плещи, същия огромен гръден кош, същата мръсна коса и невчесана брада. Дългият черен шлифер се развяваше като мантия. Лъвското му самообладание напомняше за някакъв луд пророк, изскочил направо от времената на Стария завет в съвременността.

Хари рязко спря в края на коридора, олюля се, примигна и усети как горещото кафе се разлива по ръката му. Погледна надясно, където изчезна преди малко скитникът. Единствените хора в коридора бяха Боб Уонг и Луис Янси, дошли временно на работа в центъра от службата на шерифа на окръг Ориндж. Двамата се съветваха, надвесени над кафява картонена папка.

— Къде отиде? — попита ги Хари.

Те замигаха.

— Кой? — проговори Боб Уонг.