Драконови сълзи

— Разбира се. Най-малко два пъти седмично. Преди няколко дни ти дори усети посещението му. Не помниш ли?

— Не. Аз… аз…

— Много е предан.

Сърцето на Дженифър сякаш щеше да изхвръкне. Нещо притисна гърдите й. Гърлото й така се сви от страх, че едва успя да проговори:

— Не искам… не искам…

— Какво има, Джени?

— … не искам повече да идва!

— О, не, не ти вярвам.

— Не го пускай.

— Но той е толкова всеотдаен.

— Не. Той е… той е…

— Най-малко два пъти седмично, седи при тебе по няколко часа, все едно дали си с нас или си вглъбена в себе си.

Дженифър потръпна при мисълта, че той стои в стаята, до леглото й, когато тя е унесена.

Напипа ръката на Маргарет и я стисна с всички сили.

— Той не е като теб и мен — разгорещено каза Дженифър.

— Джени, не се разстройвай излишно.

— Той е различен.

Маргарет сложи длан върху ръката й и лекичко я стисна, за да я ободри:

— Хайде, Джени, стига вече.

— Той не е човек.

— Как така? Ти не знаеш какво говориш.

— Той е чудовище.

— Миличката. Хайде, скъпа, отпусни се.

Една ръка докосна челото на Дженифър, почна да оглажда бръчките и да отмята назад косите.

— Не се вълнувай. Всичко ще е наред. Ще се оправиш, миличка. Само сега се успокой, отпусни се, тук си на сигурно място, ние те обичаме и ще се погрижим за тебе…

След малко Дженифър се поуспокои, но страхът й не намаля.

От аромата на портокали устата й се напълни със слюнка. Маргарет задържа чашата, а Дженифър изпи сока със сламка. Устата й трудно се подчиняваше. От време на време преглъщаше с усилие, но сокът беше студен и вкусен.

Изпразни чашата и сестрата попи устните й с хартиена салфетка.

Заслуша се в успокоителното трополене на дъжда. Надяваше се, че той ще подействува добре на нервите й. Излъга се.

— Да пусна ли радиото? — попита Маргарет.

— Не, благодаря ти.

— Мога да ти почета, ако искаш. Стихове. Винаги ти е приятно да слушаш поезия.

— Хубаво.

Маргарет придърпа един стол до леглото и седна. Търсеше нещо определено в книгата, шумоленето на страниците при обръщането звучеше приятно.

— Маргарет? — каза Дженифър, преди сестрата да почне да чете.

— Да?

— Когато той дойде на посещение…

— Какво има, миличка?

— Ще останеш в стаята с нас, нали?

— Разбира се, ако желаеш.

— Добре.

— Сега искаш ли да послушаш малко Емили Дикинсън?

— Маргарет?

— Мммм?

— Когато той дойде на посещение и аз съм… унесена… никога не ме оставяш насаме с него, нали?

Маргарет замълча. Дженифър си представяше неодобрителното й изражение.

— Нали така? — настоя Дженифър.

— Не, миличка. Никога.

Дженифър разбра, че сестрата лъже.

— Моля те, Маргарет. Струва ми се, че си добър човек. Моля те.

— Но, миличка, той наистина те обича. Идва постоянно, защото те обича. Твоят Брайън изобщо не те заплашва с нищо.

Тя потръпна при споменаването на неговото име.

— Зная какво си мислиш — че съм полудяла… объркана…

— Малко стихове от Емили Дикинсън ще ти се отразят добре.

— Наистина съм объркана за много неща — продължи Дженифър и с изненада установи колко бързо отслабва гласът и, — но не по този въпрос. По него изобщо не съм объркана.

Сестрата почна да чете с прекалено изкуствен глас, който не разкриваше изцяло мощната, скрита ъгловатост на Дикинсън: „За Любовта не знаем друго, освен че друго няма…“

3

Половината от голямата маса в просторната кухня на Рики Естефан беше покрита с мушама и върху нея се виждаха мъничките златарски инструменти, които използваше за направата на сребърни украшения — ръчна бормашинка, гравьорски инструмент, точило, буфер и други, по-малко известни сечива. От едната страна бяха спретнато подредени шишенца с течности и кутии със загадъчни вещества, а до тях четчици за рисуване, памук и стоманена тел.

Хари прекъсна работата на Рики върху два предмета: изумително богато украсена брошка със скарабей и масивна тока за колан с индиански символи, вероятно мотиви на племето навахо или хопи. Втората му кариера.

В гаража стоеше пресата и матриците. Но Рики обичаше да довършва ръчно детайлите. Често сядаше да работи до кухненския прозорец, където можеше да се наслаждава на розовата градина.

Отвън въпреки мрачния сив порой, пищните цветове блестяха жълти, алени и кораловочервени. Някои бяха едри като грейпфрути.

Хари остави кафето си на свободния край на масата и седна. Рики постави чашата си между кутийките, шишенцата и инструментите. Бавно се намести на стола като престарял човек, измъчван от жесток артрит.

Само преди три години Рики Естефан беше полицай, един от най-добрите и партньор на Хари. Освен това беше хубавец, с гъста черна коса, а не като сега с жълтеникавобели кичури.

Животът му се промени в мига, когато случайно влезе в магазин за готови храни в момент на обир. Нападателят беше наркоман, който се нуждаеше от пари. Той може би подуши присъствието на ченге още щом Рики пристъпи прага или може би беше в настроение да премахне всеки, който би забавил прехвърлянето на парите от касата в джобовете му. Каквато и да беше причината, нападателят изстреля четири куршума срещу Рики. Единият не улучи, друг попадна в лявото бедро и още два в корема.

— Как ти върви търговията с накитите? — попита Хари.