Драконови сълзи

От съседната улица дочу клаксон. На ъгъла зави камион и с рев се приближи. По другия тротоар вървеше млада двойка. Бяха хванати за ръка и смехът на момичето звучеше като сребърни звънчета.

Изведнъж Хари осъзна колко неестествено бе занемял светът между появата и изчезването на парцаливия гигант. С изключение на стържещия злобен глас и лекото прошумоляване от движенията на скитника, улицата бе потънала в тишина, сякаш беше дълбоко на морското дъно или в безвъздушното пространство между галактиките.

Проблесна светкавица. По тротоара до него се замятаха сенките на дърветата.

По опънатото небе отекна тътенът на гръмотевица, после още веднъж, този път по-силно. Небето почерня, сякаш светкавиците го овъглиха. Температурата като че спадна с десет градуса само за един миг. Оловните облаци се разкъсаха. Редки оловни капки заудряха по листата на дърветата, отскачаха от покривите на паркираните коли, оставяха тъмни петна по дрехите на Хари, разплискваха се по лицето му и смразяваха кръвта му.

Втора част

1

Светът сякаш се разтваряше зад стъклото на паркираната кола. От облаците като че ли се изливаха потоци универсален разтворител. По стъклото се стичаше сребриста вода, а дърветата се размиваха бързо като зелени боички. Забързаните пешеходци се сливаха с цветните си чадъри и изчезваха в сивия порой.

На Хари Лайън му се струваше, че също ще се втечни, ще се превърне в безчувствен разтвор и бързо ще изтече нанякъде. Удобният му свят от гранитен разум и желязна логика се разпадаше, а той беше безсилен да направи каквото и да било.

Не беше сигурен дали наистина е видял мрачния скитник или само така му се е сторило.

Бог беше свидетел колко декласирани бедняци населяваха съвременния американски пейзаж. Колкото повече средства отделяше правителството, за да намали броя им, толкова по-голям ставаше броят им, сякаш скитниците не бяха резултат от наличието или липсата на определена държавна политика, а бич божи. Както мнозина други, Хари бе свикнал да извръща поглед или да гледа през тях, защото изглеждаше, че нищо не може да направи… и защото самото им съществуване повдигаше тревожни въпроси за сигурността на собственото му бъдеще. Повечето изглеждаха жалки и безобидни. Но някои бяха несъмнено особени, лицата им се оживяваха от нервни тикове и движения, тласкаха ги натрапчиви потребности, в очите им проблясваха пламъчета на лудостта, в непрекъснатото напрежение на телата прозираше способността да прибегнат до насилие. Дори в град като Лагуна Бийч, който пътеводителите описваха като Тихоокеанската перла и поредния калифорнийски рай, Хари несъмнено можеше да намери поне неколцина бездомници, чийто вид и поведение биха били не по-малко враждебни, отколкото на излезлия от вихъра.

Не вярваше обаче някой от тях да има алени очи без ириси и зеници. Не вярваше също така, че може да срещне по улицата човек, който да се появи като дявол от праха или да се разпръсне на най-обикновени улични отпадъци и да отлети с вятъра.

Вероятно си бе въобразил, че е имало такава среща.

Беше му крайно неприятно да мисли, че съществува и тази възможност. Преследването и убийството на Джейсън Ордегард наистина можеха да причинят психическа травма, но не му се щеше да допусне, че кървавата вакханалия на Ордегард е била достатъчно стресова, за да причини халюцинации за мръсни нокти и смъртни заплахи.

И ако гадният гигант съществуваше в действителност, откъде се беше взел? Къде отиде, какъв беше, каква болест или вроден дефект бяха изкривили очите му така ужасно?

„Тик-так, тик-так, ще си мъртъв на зазоряване.“

Хари завъртя ключа и запали двигателя.

Чакаше го успокоително еднообразно писане — попълване на формуляри и отбелязване на предварително посочени отговори. Чистичко написаният рапорт щеше да превърне случая с Ордегард в спретнати пасажи на лъскава бяла хартия и тогава нямаше да изглежда така необясним както в момента.

Разбира се, нямаше да включи в рапорта скитника с алените очи. Той нямаше нищо общо с Ордегард. Освен това не желаеше да дава повод на Кони или на останалите колеги в центъра да се шегуват за негова сметка. И без това често ставаше мишена на техния хумор заради безупречните костюми и вратовръзките, с които неизменно се явяваше на работа, заради стриктното му придържане към инструкциите и подредеността на всички негови дела. Обаче по-късно, вече вкъщи можеше да напише рапорт за скитника заради себе си, за да сложи ред в невероятното преживяване и да го забрави.

— Лайън — каза си той, като хвърли поглед към огледалото за обратно виждане, — ти наистина си рядък екземпляр.

Включи чистачките и топящият се свят се втвърди.

Следобедното небе беше така прихлупено от черни облаци, че уличните лампи, които се задействуваха автоматично със светлочувствителна клетка, се подлъгаха от фалшивия здрач. Черният паваж блестеше. Канавките бяха препълнени със забързани потоци мръсна вода.