Драконови сълзи

Хари само я изгледа, което беше доста лесно или поне много по-лесно, отколкото да се замисли върху думите й, защото се плашеше от мисълта, че Кони може да се окаже права. Кони Гъливър не отговаряше на създадените от телевизионните реклами представи за великолепна жена, не притежаваше сладникавото екзотично излъчване на рок певиците с разголен бюст и пет кила сценичен грим, по които лудееше цяло поколение младежи, но въпреки това беше привлекателна. Или поне Хари смяташе така. Не че изпитваше романтичен интерес към нея. Кони не вълнуваше чувствата му. Но той беше мъж, тя жена и двамата работеха заедно. Затова беше съвсем естествено да забележи нейната красива, гъста, тъмнокестенява, почти черна коса с копринен отблясък, въпреки че Кони я бе подстригала късо и я приглаждаше с пръсти. Очите й бяха особено сини, почти виолетови, когато светлината падаше под определен ъгъл и можеха да са неудържимо съблазнителни, ако нямаха наблюдателната подозрителност на всеки полицай.

Беше на трийсет и три години, с четири години по-млада от Хари. В редките моменти на отпускане изглеждаше двайсет и пет годишна. Но натрупаната в полицейската работа мрачна мъдрост почти винаги й придаваше вид на по-възрастна.

— Какво гледаш? — попита тя.

— Просто се чудя дали и отвътре си толкова твърда, колкото изглеждаш.

— Би трябвало вече да си разбрал.

— Точно така, би трябвало.

— Не се прави на фройдист спрямо мене, Хари.

— Не се правя — каза Хари и отпи от чашата.

— В теб ми харесва това, че не се опитваш да подлагаш на психоанализа всеки. Това натоварва полицая.

— Точно така.

Хари не се изненадваше от близостта на възгледите. Въпреки многобройните им различия, двамата си приличаха достатъчно, за да работят в екип. Но тъй като Кони избягваше да изпада в откровения, Хари нямаше никаква представа дали еднаквото им отношение се дължи на едни и същи или на противоположни мотиви.

Понякога му се струваше важно да разбере защо тя се придържа към определени убеждения. Друг път беше сигурен, че ако настоява за по-голяма близост, отношенията им ще се усложнят. Мразеше усложненията. В повечето случаи беше най-добре в службата да се избягва фамилиарността, да се спазва известна дистанция, буферна зона, особено когато работата изисква да си въоръжен.

В далечината отекна гръмотевица.

През счупената витрина лъхна студен вятър и премина по цялото помещение. Изпопадалите хартиени салфетки зашумоляха по пода.

Хари се зарадва, че ще вали. Светът имаше нужда от очистване и освежаване.

— Ще ходиш ли на умствен масаж? — попита Кони.

След произшествия със стрелба ги насърчаваха да проведат няколко срещи с психолог.

— Не — отговори Хари. — Чувствам се добре.

— Защо не се изметеш оттук, по-добре да се прибереш.

— Не мога да те оставя да вършиш цялата работа.

— Тук мога да се справя.

— Ами писането?

— И с него ще се оправя.

— Да, но рапортите ти винаги са пълни с печатни грешки.

Кони поклати глава:

— Излишно се натягаш, Хари.

— Компютърът ти ги проверява, но те мързи да пуснеш програмата за печатните грешки.

— Току-що преживях да хвърлят срещу мене гранати. Програмата беше пълна.

Хари кимна и се изправи:

— Ще отида в службата и ще почна да пиша рапорта.

След продължителен, глух тътен на гръмотевица двама санитари от моргата се приближиха до мъртвата жена. Под контрола на помощник съдебния лекар се приготвиха да отнесат жертвата.

Кони подаде бележника си на Хари. Щеше да се нуждае от записаните факти за рапорта.

— Ще се видим после — каза тя.

— После.

Единият от санитарите отвори непрозрачен чувал за трупа. Беше толкова стегнато опакован, че пластмасата се разтвори с пукот — лепкав, неприятно органичен шум.

На Хари внезапно му призля.

Мъртвата жена лежеше по корем с извърната на другата страна глава. Един детектив каза, че е простреляна в гърдите и лицето. Не искаше да я види, когато я претъркалят, за да я сложат в чувала.

С усилие на волята потисна гаденето, обърна се и тръгна към изхода.

— Хари? — извика Кони.

Той неохотно се обърна.

— Благодаря ти — каза тя.

— И на тебе.

Може би нямаше никога да кажат нищо друго за това, че оцеляха, защото бяха добър екип.

Хари продължи към вратата. Плашеше го мисълта за зяпачите отвън.

Зад него се разнесе звук като отлепване на вакуум — съсирената кръв под трупа на жената почти я беше залепила за пода.

Понякога не можеше да си представи как се е съгласил да стане полицай. Струваше му се, че е било не избор на професия, а проява на лудост.

Размишляваше какво би правил, ако не беше започнал работа в полицията, но не успяваше да измисли нищо. Може би все пак съществуваше съдба и тя беше неизмеримо по-могъща от силата, която въртеше земята около слънцето, държеше планетите в орбитите им и движеше хората в животът като шахматни фигурки. Може би свободната воля не беше нищо друго, освен отчаяна илюзия.

Униформеният полицай при входа му направи път.

— Истински зверилник — каза той.

Хари не разбра дали полицаят говори за живота въобще или за тълпата зяпачи.