Драконови сълзи

От време на време вътрешният й свят губеше конкретни очертания. Превръщаше се в мъгла от цветове, звуци и аромати, без форма, без повърхност. Тя се носеше през него замаяна. Често пъти чуваше музика — Елтън Джон, „Три Дог Найт“, Нилсон, Марвин Гей, Джим Крос, гласовете от нейното време. Цветовете се въртяха и избухваха в такт с песните. В реалния свят никога не би могла да се получи такава ослепителна игра на светлината.

Но дори през аморфните фази вълшебната измислена страна потъмняваше и ставаше страшна. Цветовете помътняваха, музикалните тонове се объркваха и почваха да звучат зловещо. Струваше й се, че я отнася ледена, вихрена река, която я задавяше с горчивите си води. Тя се бореше да поеме дъх, не успяваше, после внезапно се издигаше на повърхността, поемаше глътка въздух с кисел вкус, плачеше в паника и се молеше за спасение на топъл, сух бряг.

От време на време, както сега, успяваше да изплува от измислените светове и осъзнаваше заобикалящата я действителност. Приглушени гласове в съседни стаи и коридори. Скърцане на гумени подметки. Боров дъх на дезинфекционни средства, мирис на лекарства и понякога (но не сега) остра миризма на урина. Усещаше хладния допир на чисти колосани чаршафи до пламналата си плът. Когато освобождаваше дясната си ръка от завивките и я протягаше пипнешком, усещаше стоманените предпазни решетки до болничното легло.

Отначало се напрегна да различи някакъв непознат звук. Не се опита да се изправи, а се хвана за решетката и замря, напрегнато заслушана в това, което й се стори, че е рев на огромна тълпа на далечна арена. Не. Не беше тълпа. Пожар. Пращене, шумолене и съскане от унищожителни пламъци. Сърцето и заби лудо, но най-накрая разбра, че звукът не е от пожар, а напротив — оглушителен порой, буря.

Изпита известно облекчение, но после нещо прошумоля до нея и пак се напрегна.

— Кой е? — попита тя и се изненада от пресипналия си, неуверен глас.

— А, Дженифър, с нас си.

„Дженифър, казвам се Дженифър.“

Отговори й женски глас. Жената сигурно бе прехвърлила средната възраст, говореше професионално, но внимателно.

Дженифър почти разпозна гласа, беше сигурна, че го е чувала и преди, но не се успокои.

— Коя сте вие? — настойчиво попита тя, притеснена, че не може да произнася думите ясно.

— Аз съм Маргарет, мила.

Към леглото се приближи скърцането на гумени подметки.

Дженифър се сви, очакваше едва ли не удар, макар и да не знаеше точно защо.

Една ръка я хвана за китката. Дженифър изтръпна.

— Спокойно, миличка. Само искам да премеря пулса ти.

Дженифър се отпусна и се заслуша в дъжда.

След малко Маргарет пусна ръката й:

— Ускорен, но ясен и ритмичен.

Паметта на Дженифър бавно почна да се прояснява.

— Ти си Маргарет?

— Точно така.

— Дневната сестра.

— Да, миличка.

— Значи е сутрин?

— Почти три часа следобед. Дежурството ми свършва след един час. После ще те поеме Анджелина.

— Защо винаги се чувствам толкова объркана, когато… се събуждам?

— Не се тревожи, миличка. Нищо не можеш да промениш. Пресъхнало ли ти е гърлото? Искаш ли нещо за пиене?

— Да, ако обичаш.

— Портокалов сок, „Пепси“, „Спрайт“?

— Един сок.

— Ей сегичка ще се върна.

Стъпките заглъхнаха. Отвори се врата. Остана отворена. През шума на дъжда долетяха забързаните звуци от вътрешността на сградата, различни хора тичаха по задачите си.

Дженифър се помъчи да се намести по-удобно в леглото и разбра не само колко е отслабнала, но и че лявата й страна е парализирана. Не можеше да помръдне левия си крак и дори само пръстите. Лявата й ръка беше безчувствена.

Обзе я дълбок, ужасен страх. Почувства се безпомощна и изоставена. Отчаяно се помъчи да си припомни как се е озовала в това положение и на това място.

Повдигна дясната си ръка. Знаеше, че трябва да е тънка и крехка, но й се стори тежка.

С дясната ръка опипа брадичката и устата. Устните й бяха сухи и напукани. А някога не бяха такива. Мъжете ги целуваха.

В обърканата й памет проблесна спомен — нежна целувка, прошепнати любовни думи. Беше само частица, без подробности, без никаква връзка.

Докосна дясната буза и носа. После провери лявата страна на лицето — усещаше допира с връхчетата на пръстите, но бузата не чувстваше нищо. Мускулите отляво сякаш бяха… извити.

След кратко колебание прокара ръка по очите. Проследи контурите с пръсти и усети, че треперят.

Внезапно си спомни не само как се е озовала на това място, но и всичко останало. Целият й живот още от детството премина през ума й за миг — повече отколкото искаше да си спомни, повече отколкото можеше да понесе.

Махна ръката си от очите и изпъшка отчаяно. Чувстваше се смазана под тежестта на спомените.

Маргарет се върна с тихо проскърцване на обувките.

Чашата издрънка, когато сестрата я остави на нощното шкафче.

— Само ще повдигна леглото, за да ти е по-удобно да пиеш.

Моторчето забръмча, леглото под главата на Дженифър се повдигна, докато не я постави в седнало положение.

Бръмченето спря. Маргарет попита:

— Какво има, мила? Струва ми се, че си се мъчила да плачеш… ако можеше.

— Още ли идва? — прошепна Дженифър с разтреперан глас.