Другата Болейн

Не бях сбъркала. На лицето му беше изписан именно страх.

— Ще се постарая — в гласа му нямаше и следа от обичайната му самоувереност. — Ще се постарая!

Колата излезе през сводестата порта, а Уилям яздеше редом с нея. Погледнах назад към Джордж, който изглеждаше много млад и вече много далечен. Той ми помаха и извика нещо, но скърцането на колелата по калдъръма и екотът на конските копита го заглушиха.

Ние излязохме на пътя и Уилям пришпори коня си, за да изпреварим бавно движещата се кола и да не дишаме прахоляка от колелетата й. Конят ми искаше да препусне още по-бързо, но аз забавих ход. Потрих лицето си с обратната страна на ръкавицата си, а Уилям ме погледна косо.

— Съжаляваш ли за нещо? — попита ме той нежно.

— Просто се страхувам за него — казах аз.

Той кимна. Знаеше твърде много за живота на Джордж в двора, за да ми предложи някакво успокоение. Любовната история на Джордж със сър Франсис, техният кръг от неблагоразумни приятели, запоите им, хазартът и ходенето по жени, постепенно се превръщаха в публична тайна. Все повече и повече хора от кралския двор се отдаваха по-свободно на удоволствията си, а сред тях беше и Джордж.

— Както и за нея — казах аз, и се замислих за сестра си, която ме беше изгонила като просякиня, и така остана само с един приятел на целия сят.

Уилям се наведе към мен и сложи ръката си върху моята.

— Хайде — каза той, ние обърнахме конете си с лице към реката и ги пришпорихме, за да стигнем до лодката, която ни чакаше.

Пуснахме котва в Лий рано сутринта. Конете бяха измръзнали и измъчени от дългото пътешествие по реката. Ние тръгнахме с тях нагоре по пътечката, на север към Рочфорд. Уилям ни поведе по тесния път, който водеше през поляните право до фермата му. Ранна утринна мъгла се стелеше студена и мокра по ливадите — това беше най-неподходящото време от годината за отиване в провинцията. Щеше да последва дълга и влажна студена зима в малката къщичка, далеч от света. Измокрените поли на роклята ми надали щяха да изсъхнат през следващите шест месеца.

Уилям се обърна и ме погледна. Усмихна се.

— Изправи се, скъпа, и се огледай наоколо. Слънцето изгрява и всичко с нас ще е наред.

Успях да му се усмихна, изправих гръб и пришпорих коня си напред. Пред себе си виждах сламения покрив на фермата, а после, когато преминахме едно възвишение, всичките петдесет акра се ширнаха в краката ни в своята хубост, реката миеше далечния край на нивите, а конюшнята и хамбарът бяха все така спретнати и чисти, както ги помнех.

Ние продължихме надолу по пътеката и Уилям слезе да отвори портата. Едно момченце изскочи отнякъде и ни изгледа подозрително.

— Не можете да влезете — каза то твърдо. — Това място принадлежи на Уилям Стафорд. Той е голям човек в кралския двор.

— Благодаря — каза Уилям. — Аз съм Уилям Стафорд, а ти можеш да кажеш на майка си, че си много добър пазач. Кажи й, че се връщам у дома и че водя със себе си съпругата си и че искаме хляб, мляко, месо и сирене.

— Вие наистина ли сте Уилям Стафорд? — поиска да се увери момчето.

— Да.

— Тогава тя сигурно ще заколи и едно пиле — каза то и се отправи към малката къщурка, на половин миля надолу по пътеката.

Аз влязох в двора на гърба на Джесмънд и двамата отидохме към конюшнята. Уилям ми помогна да сляза от седлото, закачи юздите на един кол и ме въведе в къщата. Вратата на кухнята беше отворена и ние влязохме вътре заедно.

— Сядай — каза Уилям, като ме настани на един стол край камината. — Сега ще я запаля.

— Нищо подобно — казах аз. — Ще бъда съпруга на фермер, нали помниш. Аз ще запаля огъня, а ти можеш да се погрижиш за конете.

Той се поколеба.

— Знаеш ли как да запалиш огъня, любима моя?

— Махай се! — казах аз с шеговито възмущение. — Вън от кухнята ми. Трябва да въведа тук малко ред.

Все едно, че си играехме на майки и деца, както правеха моите деца в колибката си от клони, и в същото време това беше истинска къща и предизвикателство за мен. До решетката на камината имаше подпалки и кутия с прахан, така че не ми отне повече от петнадесет минути упорити усилия да запаля огъня и да накарам малките пламъчета да заиграят с огнените си езичета по цепениците. Коминът беше студен, но вятърът духаше в правилната посока, така че скоро започна да изтегля дима нагоре. Уилям се върна от конюшнята точно когато момчето се връщаше от къщурката, понесло вързоп храна, увита в муселин. Ние подредихме всичко на масата и си направихме малко угощение. Уилям отвори бутилка вино от избата, която беше под стълбите, и ние вдигнахме наздравица един за друг и за нашето бъдеще.