Другата Болейн

Ние с Уилям отпразнувахме Коледата с един голям еленски бут. Нарочно не попитах къде е убит еленът. В земите на семейството ми в Рочфорд Хол имаше много дивеч, а те бяха зле охранявани, така че аз бях почти сигурна, че съм купила собствения си елен. Но след като нито майка ми, нито баща ми, ми изпращаха някакви благопожелания, аз сметнах, че мога спокойно да си направя малък подарък от тяхното богатство и да си купя елен на нищожна цена, както и няколко фазана. Работата във фермата не спря през дванадесетте дни на коледните празници, но ние намерихме време да отидем на коледна литургия, да гледаме пантомимата в Рочфорд, да вдигнем наздравица със съседите си и да се поразходим край реката, докато чайките крещяха над главите ни, а студеният вятър духаше откъм устието на реката.

По време на февруарския мраз аз започнах да се приготвям за раждането. Този път, тъй като не бях знатна дама от кралския двор, нямаше нужда да се оттеглям в отделна стая за цял месец. Можех да правя каквото си искам. Уилям беше по-нервен от мен, и настояваше да извикаме акушерка, която да остане при нас през последните дни на месеца, за да сме сигурни, че бебето няма да се роди, когато е навалял толкова сняг, че пътищата да са непроходими. Аз се смеех на неговото безпокойство, но постъпих така, както той искаше и една старица, която приличаше повече на вещица, отколкото на акушерка, дойде в дома ни от първите дни на март да ме наглежда.

Бях щастлива, че Уилям е толкова внимателен с мен, а когато се събудих една сутрин, видях, че цялата стая беше изпълнена с ярка светлина. През нощта беше валяло, и още продължаваше да трупа, белите парцали падаха от сивото небе, и падаха бавно в двора ни. Светът се беше преобразил и над него господстваше пълна тишина, в която имаше нещо магическо. Кокошките се бяха скрили в кокошарника и само техните трипръсти следи по двора показваха, че са се осмелили да излязат и да потърсят храна. Овцете лежаха до входната врата и изглеждаха кафеникави и мръсни на фона на снежнобялата поляна. Аз седях до прозореца, почувствах как бебето мърда в корема ми и гледах как живите плетове се огъваха под тежестта на снега. Изглеждаше така, сякаш нито една снежинка не се приземяваше, все едно, че само летяха и обикаляха около къщата, но с всеки изминал час възвишенията и падините на снежните преспи придобиваха все по-високи и по-приказни очертания. Когато гледах надолу през прозореца, снежните парцали ми приличаха на бели патешки пера, но когато вдигнех поглед нагоре, те приличаха на късчета мръсна сивкава дантела на фона на смръщеното небе.

— Вмъквам се вътре — каза Уилям. Той беше увил краката и ботушите си в зебло и сега стоеше на малката веранда пред вратата, като ги развързваше и се отърсваше от снега. Аз бавно слязох по стълбите и му се усмихнах. Когато ме видя, той спря. — Добре ли се чувстваш?

— Мечтая — казах аз. — Цяла сутрин гледах снега.

Той размени един многозначителен поглед с акушерката, която приготвяше овесена каша на огъня, после заподскача към мен босоног по кухненския под и ме притегли към един стол до камината. — Започват ли болките? — попита той.

Аз се усмихнах.

— Още не. Но мисля, че ще бъде днес.

Акушерката изсипа кашата в една голяма купа и ми я подаде заедно с лъжицата.

— Тогава яж — каза тя окуражително. — Всички ще имаме нужда от повечко сили.

Раждането се оказа леко. Момиченцето ни се роди само след четири часа родилни напъни, акушерката я пови в топли бели чаршафи и я сложи до гърдите ми. Уилям, който беше до мен през всяка секунда от изминалите четири часа, сложи ръка на малката й покрита с кръв главичка и я благослови, а устните му трепереха от вълнение. После той легна на постелята до мен. Старицата хвърли една завивка върху трима ни и ни остави, потънали в прегръдките си, потънали в дълбок сън.

Ние се събудихме едва два часа по-късно, когато бебето се размърда и заплака, после аз я сложих на гръдта си и отново изпитах познатото, прекрасно чувство от това, че храня любимото си дете. Уилям загърна раменете ми с шал и слезе долу да ми донесе чаша греяна бира. Още валеше. От леглото си виждах белите парцали на фона на сивкавото небе. Сгуших се на топло, облегнах се на възглавниците, пълни с гъши пух, с пълното съзнание, че съм една благословена от Бога жена.

Пролетта на 1535