Другата Болейн

Семейството, което беше обработвало земята на Уилям, докато той беше в двора, му бе служило добре. Живите плетове бяха подрязани, канавките бяха чисти, сеното по нивите беше окосено и прибрано на сигурно място в хамбара. По-старите животни от стадото с крави щяха да бъдат заклани наесен, а месото им щеше да се осоли или да се опуши. В двора имахме кокошки, в гълъбарника — гълъби, а риба имаше в изобилие в рекичката. Можехме да слезем надолу по реката и да купим за няколко пенса риба от рибарите. Фермата процъфтяваше и животът в нея не беше никак труден.

Майката на момчето, Меган, идваше всеки ден, за да ми помага в работата и да ме научи на уменията, които ми бяха необходими. Тя ме научи как да бия масло и да правя сирене. Научи ме как да пека хляб и да скубя пилета, гълъби и да дера дивеч. Аз очаквах ученето на тези важни умения да бъде истинско забавление, но тези занимания напълно ме изтощаваха.

Чувствах как кожата на ръцете ми се изсушава, как загрубява и в малкото сребърно огледалце виждах как лицето ми постепенно хваща загар от вятъра и слънцето. Вечер падах в леглото си и спях, без да сънувам: това беше сън на жена на ръба на изтощението. Но въпреки умората си, в края на деня чувствах, че съм постигнала нещо, колкото и малко да беше то. Харесвах работата, доколкото тя ни осигуряваше храна на трапезата и по някой пенс, който да добавим към спестяванията си. Харесваше ми чувството, че създаваме това място заедно, и че земята е наша собствена. Харесваше ми да се уча да върша нещата, които бедните жени учеха още в детството си и когато Меган ме попита дали не ми липсват изящните и богати одежди в кралския двор, аз си спомних за непрестанното изтощително задължение да танцувам с мъже, които не харесвах, да флиртувам с мъже, които не желаех, да играя на карти и да губя цели състояния, и винаги да се опитвам да угодя на хората около себе си. А тук бяхме само аз и Уилям, и живеехме леко и щастливо, като две птички в гнездото си, точно както ми беше обещал.

Единствената ми мъка беше липсата на децата ми. Аз им пишех всяка седмица, а веднъж месечно пишех на Джордж и на Ана, като им изпращах благопожеланията си. Писах и на секретаря Томас Кромуел, като го молех да се намеси, да се срещне със сестра ми и да ми издейства позволение да се върна в двора. Но по никакъв начин не изразявах разкаяние за избора, който бях направила. Нямах намерение да подслаждам молбата си с извинения. Думите застиваха на хартията, и аз не можех да кажа, че съжалявах за любовта си към Уилям, защото с всеки изминал ден го обиквах все повече. В един свят, в който с жените се търгуваше като с коне, аз бях намерила мъжа, когото обичах, и се бях омъжила по любов. Никога не можех да нарека това грешка.

Зимата на 1535

По Коледа получих писмо от брат ми, Джордж.