Другата Болейн

— Добре се грижат за нея — каза той нежно. — И никой никога няма да ти я отнеме.

Аз кимнах. Можех да поискам да ми я доведат по всяко време на денонощието. Тя беше моето дете — така, както другите никога не са били. Нямаше нужда да казвам на Уилям, че когато видех как ме следят сините й очички, аз тъгувах още повече за другите две, които вече бях изгубила. Тя не можеше да заеме мястото им, а само ми напомняше, че съм майка на три деца, и че макар да държа топлото малко вързопче в ръцете си, някъде на света има още две мои деца, и аз дори не знаех в чие легло заспива вечер синът ми.

Беше паднал здрач, когато видяхме огромния кей при Хамптън Корт и огромните железни порти зад него. Барабанчикът удари своя барабан, и ние видяхме как работниците на кея се тълпят в очакване да акостираме. Фанфарите екнаха, за да отдадат чест на кралските флагове, след което баржата влезе в дока, и ние с Уилям се завърнахме в двора.

Уилям, дойката и бебето ни поеха дискретно надолу към селото по пътеката край брега, от която се влачеха корабите и ме оставиха сама да вляза в палата. Уилям бързо стисна ръката ми, преди да си тръгне.

— Бъди смела — каза той с усмивка. — Помни, че тя се нуждае от теб сега. Но не продавай твърде евтино услугите си.

Аз кимнах, подхванах наметалото си и обърнах лице към огромния дворец.

Поведоха ме по мраморните стълби към покоите на кралицата така, сякаш бях непозната. Когато пазачите отвориха вратата и аз влязох, в стаята за миг се възцари мъртва тишина, но после избухна обичайният женски ентусиазъм. Всяка жена в стаята докосна раменете ми, шията, ръкавите на одеждата ми, шапчицата на косата ми и отбелязаха колко добре изглеждам, колко ми отивало майчинството, колко добре ми се отразявал климатът в провинцията и колко се радвали да ме видят отново в двора. Всяка една от тези жени беше най-добрата ми приятелка, най-мила братовчедка, трябваше да си избера някоя от спалните, всяка ми предлагаше да деля легло с нея. Те бяха толкова щастливи да ме видят обратно в двора, че можех само да се чудя и мая как са живели досега без мен, а никоя от тях не ми беше писала, никоя не беше казала и думичка да ме защити пред сестра ми.

Наистина ли съм била омъжена за Уилям Стафорд? И наистина ли имал ферма и имот? Само този ли? Обаче мястото е голямо, нали? Не? Колко странно! А имаме ли дете? Момче или момиче? А кои бяха кръщелниците и настойниците? А как се казва? А къде са Уилям и бебето сега? В двора? Не? О, колко интересно.

Измъквах се от въпросите с цялото си умение, на което бях способна и се оглеждах за Джордж. Него го нямаше. Кралят беше излязъл късно само с неколцина от своите любимци — най-добрите ездачи и пиячи, и те още не се бяха върнали. Дамите се бяха преоблекли за вечеря и чакаха завръщането на мъжете. Ана беше в стаята си, сама.

Аз събрах всичкия си кураж и отидох към вратата й. Почуках, натиснах дръжката и влязох.

Стаята беше тъмна. Единствената светлина идваше откъм прозорците — капаците още не бяха затворени, и през тях нахлуваше сивкав майски здрач — виждаше се и слабата мъждукаща светлина на малкия огън. Тя беше коленичила на молитвения си стол и аз сподавих възклицание от обзелия ме суеверен страх. Видях отново кралица Катерина на колене пред нейния стол, молеща се с цялата си душа да зачене син на мъжа си, та да се върне той при нея и да забрави за момичетата Болейн. И тогава кралицата — привидение се обърна с лице към мен, и видях Ана, сестра си, бледа и напрегната, а над игривите й някога очи бе хвърлила сянка умората. Сърцето ми веднага се отвори за нея, аз пресякох стаята и обвих ръцете си около нея, както бе коленичила, и казах:

— О, Ана.

Тя стана на крака, прегърна ме и отпусна тежко глава на рамото ми. Не каза, че съм й липсвала, че е била ужасно нещастна без мен в двора, където вече не й обръщаха внимание; ала нямаше нужда да го прави. Отпуснатите й рамене говореха, че животът на кралица не носеше голямо щастие на Ана Болейн през онези дни.

Аз нежно й помогнах да седне на стола си и сама седнах срещу нея, без да я моля за разрешение.

— Добре ли си? — попитах, пристъпвайки към основния въпрос, единствения въпрос.

— Да — каза тя. Долната й устна потрепери леко. Лицето й беше много бледо и от двете страни на устата й се бяха появили две нови бръчки. За първи път в живота си видях, че тя приличаше на майка ни и можех да си представя как щеше да изглежда в годините на старостта.

— Нямаш ли болки?

— Никакви.

— Много си бледа.

— Уморена съм — призна тя. — То изцежда всичките ми сили.

— В кой месец си?

— В четвъртия — отвърна тя моментално с вид на жена, която не мисли за нищо друго.

— Тогава скоро ще се почувстваш по-добре — казах аз. — Първите три месеца са най-трудните — едва не казах: „И последните три“, но това не беше шега за пред Ана, която само веднъж беше успявала да износи дете до края на последните три месеца.

— Кралят вкъщи ли е? — попита тя.

— Казаха ми, че е още на лов, и че Джордж бил с него.

Тя кимна.

— Мадж отвън с дамите ли е?

— Да — казах аз.

— А онова бледо същество от семейство Сиймор?