Другата Болейн

Дамите се завърнаха в покоите на Ана като ято лешояди, които не знаят точно къде ги чака най-добрата плячка. Забелязах с горчива насмешка объркването в модата на шапчиците, което настана след самоувереното завръщане на Ана. Някои от тях се бяха върнали към френските шапчици, които Ана продължаваше да носи. А други останаха с тежките триъгълни шапчици, които Джейн предпочиташе. Всички умираха да узнаят дали трябва да са в красивите покои на кралицата или в другия лагер, със Сийморови. Къде ли щеше да отиде кралят сега? Коя ли щеше да предпочете? Мадж Шелтън носеше триъгълна шапчица и се опитваше да си проправи път към кръга на Джейн Сиймор. Мадж беше убедена, че това бе залезът на Ана.

Аз влязох в стаята и три жени замлъкнаха на мига, щом ги доближих.

— Какви са вестите? — попитах ги.

Никой не искаше да ми каже. Тогава Джейн Паркър, клюкарката, на която най-много можеше да се разчита, когато ставаше дума за скандали, дойде при мен.

— Кралят изпрати на Джейн Сиймор подарък: една огромна кесия, пълна със злато, а тя отказа да я приеме.

Аз изчаквах.

Очите на Джейн блестяха от удоволствие.

— Казала, че не може да приеме такъв подарък от краля, докато е неомъжена, защото това щяло да я злепостави.

Помълчах, опитвайки се да разгадая това мистериозно заявление.

— Щял да я злепостави ли?

Джейн кимна.

— Извинете ме — казах аз и си проправих път през жените към стаята на Ана. Джордж беше вътре с нея, а сър Франсис Уестън беше до него.

— Бих желала да говоря с теб насаме — казах аз глухо.

— Можеш да говориш пред сър Франсис — каза Ана.

Аз поех дъх.

— Чули ли сте, че Джейн Сиймор е отказала подаръка на краля?

Те поклатиха глави.

— Предполага се, че му е отговорила, че не можела да приема такива подаръци от него, докато не се омъжи, защото това можело да я злепостави.

— О-хо — каза сър Франсис.

— Предполагам, че това не е нищо повече от парадиране с добродетелност; но целият двор бръмчи като кошер от вестта — казах аз.

— Това напомня на краля, че тя може да се омъжи за някого другиго — каза Джордж. — Той ще се ядоса, като го чуе.

— Това подчертава нейното целомъдрие — настоя Ана.

— Ще се разбере — каза сър Франсис. — Това е театър. Тя не отказа коня, нали? Или пък диамантения пръстен? Или медальона с лика му в него? Но дворът сега счита — а скоро и целият свят ще го мисли — че кралят се интересува от девойка, която няма амбиции за богатство. Touche! И всичко това с един удар.

Ана изскърца със зъби.

— Тя е нетърпима.

— И няма какво да направиш, за да й отмъстиш — каза Джордж. — Така че дори не си го помисляй. Вдигни глава, усмихни се и го омай отново, ако можеш.

— На вечерята може да се спомене нещо за съюзничество с Испания — предупреди я сър Франсис, докато ставаше от стола си. — По-добре не казвайте нищо против това.

Ана погледна назад през рамо към него.

— Ако трябва аз самата да се превърна в Джейн Сиймор, той може наистина да ме отхвърли — каза тя. — Ако всичко това, което съм аз — ум, характер, желанието ми за реформа на църквата — трябва да бъде отречено, тогава аз отричам самата себе си. Ако това, което кралят иска, е покорна жена, тогава не трябваше изобщо да се опитвам да се кача на трона. Ако не съм себе си, то това е все едно да не съществувам изобщо.

Джордж се доближи до нея, взе ръката й и я целуна.

— Не може да не съществуваш, защото ние всички те обожаваме — каза той. — А това е само временна прищявка на краля. Сега той иска Джейн така, както искаше Мадж, и както искаше лейди Маргарет. Ще си върне разума и ще се върне при теб. Виж само колко дълго успя да го задържи кралицата. Той си отиваше, но се връщаше при нея толкова много пъти. Ти си негова съпруга, майка на неговата дъщеря, каквато беше и тя. Можеш да го задържиш.

Тя се усмихна на тези думи, изправи рамене и ми кимна да отворя вратата. Аз чух шепота, докато тя излизаше, облечена в разкошно зелено кадифе, със смарагди на ушите, по зелената й шапчица блестяха диаманти, а златното „Б“ висеше на перлената огърлица около шията й.

Към края на февруари настана голям студ и Темза замръзна пред двореца. Кеят се простираше като пътечка сред бял леден паркет, а стълбите отвъд портите водеха надолу към гладка стъклена повърхност. Реката се беше превърнала в непознат път, който можеше да води къде ли не. Когато погледнех надолу в по-тънките части, можех да видя как водата се движеше отдолу, зеленикава и застрашителна, под прозрачната ледена настилка.

Градините, пътечките и алеите около Гринич блестяха от белота. В градините за отдих решетките от летви, към които бяха привързани растенията, бяха заскрежени. През слънчевите утрини по паяжините блестяха бели кристалчета и те приличаха на вълшебни дантели, нахвърляни върху най-крехките клончета. Всяка клонка, всяко най-тънко стръкче беше очертано с бяла линия, сякаш някой художник се беше разхождал из градината, решен да накара хората да видят и най-фината подробност по всяка вейка на всяко дърво.