Другата Болейн

През нощта сковаваше студ, от изток подухваше леден руски вятър. Но през деня слънцето грееше много ярко и беше възхитително да тичаш през градините и да играеш на кегли по замръзналата трева, докато червеношийките подскачаха по тъмните тисови дървета на многобройните алеи и чакаха за трошички, а огромни ята от диви гъски, които не се бояха от студа, летяха напред с шумен плясък на криле и с протегнати напред шии в търсене на открити водни пространства.

Кралят обяви, че трябвало да организираме зимни веселби. Трябвало да има турнир и пързаляне на лед, танци на лед и представление, посветено на зимата с шейни, огнегълтачи и акробати. Имаше бой с мечки, който беше десет пъти по-забавен от обикновените боеве, когато горкото животно се подхлъзваше, падаше и удряше пързалящите се кучета. Едно куче се нахвърли, за да ухапе мечката и пак да избяга, но усети, че дращещите му крака нямаха опора на леда и мечката му пречупи гръбнака само с един тежък удар с лапа по гърба. Кралят се разсмя гръмогласно на гледката.

Откарваха добитък до планините в Смитфийлд, като използваха замразената река за път и го печаха на шишове на огромни огньове по крайбрежието, а младежите тичаха от кухнята към речния бряг с огромни горещи самуни хляб, кухненските кучета лаеха и бягаха с тях през целия този път, като се надяваха те да изпуснат нещо.

Джейн беше истинска зимна принцеса, цялата в бяло и в синьо, с поръбена с бяла кожа яка и качулка на пелерината. Тя се пързаляше много несигурно и брат й трябваше да я държи от едната страна, а баща й — от другата. Те я пързаляха към краля и я бутаха, безучастно красива, към трона, а аз си мислех, че да си момиче от Сийморови сигурно беше същото като това да си момиче от семейство Болейн — баща ти и брат ти те бутат към краля, и ти нямаш нито сили, нито разум да го избегнеш.

За нея винаги имаше стол до Хенри. Тронът на кралицата беше от лявата му страна, както беше редно, но от дясната му страна имаше място за Джейн, ако решеше да си почине по време на пързалянето. Кралят не се пързаляше, кракът му още не беше излекуван, говореше се за идването на френски лекари или дори евентуално поклонение в Кентърбъри за успокояване на болките. Само Джейн можеше да излекува лошото му настроение и тя успяваше да го постигне без усилие. Стоеше до него, оставяше се да я бутат на кънки към него, потръпваше, като видеше бой с петли, ахкаше при вида на огнегълтачите, държеше се като пълна глупачка и това успокояваше краля така, както Ана не можеше.

Ана слизаше да вечеря с краля на леда през всеки един от трите дни и като я гледах как се пързаля на острите си кънки с резци от китова кост с грацията на танцьорка, аз си мислех, че през този сезон всички ние от семейство Болейн вървим по тънък лед. Най-невинното й изказване можеше да накара краля да се намръщи и тя все не намираше начин да му угоди. Той я следеше през цялото време с подозрително присвитите си свински очички. Потриваше пръсти, като я гледаше, и все вадеше пръстена от кутрето си.

Ана се опитваше да го заслепи с жизнеността и красотата си. Тя сдържаше яда си пред него, въпреки че той беше груб и сприхав. Тя танцуваше, играеше на карти, смееше се, пързаляше се, преливаше от жизнерадост и светлина. Тя засенчваше Джейн Сиймор — никой мъж нямаше очи за друга жена, когато Ана беше във вихъра си. Дори самият крал не можеше да откъсне очите си от нея, когато тя преминаваше през танцуващите с високо вдигната глава, с тази нейна извивка на шията, когато някой я заговореше, вечно заобиколена от мъже, които пишеха стихове за нейната красота, музиканти, които я възпяваха, когато беше сърцето на забавленията в двора. Кралят не можеше да откъсне очи от нея, но взорът му не беше вече запленен. Той я гледаше така, сякаш знаеше нещо за нея, сякаш можеше да разкрие тайната на очарованието й и да я види разголена, смъкнала от себе си всичко онова, което някога е било така прекрасно за него. Гледаше я така, както човек би гледал гоблен, който му е струвал цяло състояние и за който една сутрин узнава, че не струва нищо и иска да го разплете. Той се взираше в нея така, сякаш не разбираше как е могла да му струва толкова скъпо, а му е донесла толкова малко. Дори чарът и жизнеността на Ана не можеха да го заблудят, че сделката си е струвала.

Докато аз гледах Ана, Джордж и сър Франсис наблюдаваха Кромуел. Носеха се слухове, че Хенри можел да остави Ана с твърдението, че бракът е бил невалиден от самото начало. Джордж и аз гледахме на това с насмешка, но сър Франсис изтъкна, че парламентът щял да бъде разпуснат през април, без да бъде посочена основателна причина.

— Но какво значение има това? — попита го Джордж.

— Целта е всички добри провинциални рицари да са обратно по графствата си, когато кралят реши да предприеме нещо срещу кралицата — отвърна Франсис.

— Провинциалните благородници едва ли ще я защитят — казах аз. — Те я ненавиждат.