Другата Болейн

— Не искам красиви приказки — каза Ана. — Вие трябва да направите предложение на Мадж Шелтън.

— Тя е луната, но вие сте слънцето — отвърна Хенри.

Аз извърнах очи към Джордж.

— Не ти ли се иска понякога да го сриташ? — прошепна той високо.

— Този човек е идиот — казах аз. — И това няма да доведе до нищо.

— Тъй като не мога да предложа на лейди Шелтън цялото си сърце, аз няма да й го предлагам изобщо — каза Хенри, измъквайки се с помощта на куп комплименти. — Сърцето ми принадлежи на кралицата на всички сърца в Англия.

— Благодаря — каза Ана лаконично. — Можете да се върнете и да продължите да обръщате страниците на луната.

Норис се разсмя, стана на крака и целуна ръката й.

— Но не мога да си позволя да се дават поводи за клюки в моите покои — предупреди го Ана. — Кралят е станал по-строг след падането си.

Норис отново целуна ръката й.

— Никога няма да имате повод да се оплачете от мен — обеща й той. — Готов съм да дам живота си за вас.

Той заситни към Мадж, която вдигна поглед и срещна моя. Аз направих гримаса и тя се усмихна широко в отговор. Нищо не можеше да накара това момиче да се държи като дама.

Джордж се наведе над рамото на Ана.

— Не можеш да опровергаваш клюките една по една. Трябва да живееш така, сякаш те нямат никакво значение.

— Ще опровергая всяка една от тях — закле се тя. — А ти разбери с кого се среща кралят и какво говорят за мен.

Джордж не можа да разбере какво ставаше. Той ме изпрати при баща ни, който само извърна поглед и ми каза да питам чичо за новостите. Открих чичо ни в конюшнята — оглеждаше една кобила, която смяташе да купи. Априлското слънце приличаше силно в заслонения двор. Аз изчаках в сянката на входната врата, докато той привърши, и се доближих до него.

— Чичо, кралят изглежда много зает с мастър Кромуел и с ковчежника, като и с вас. Кралицата се пита какви ли дела ви занимават толкова много.

Като никога той не се отвърна от мен с обичайната си горчива усмивка. Погледна ме право в лицето и в тъмните му очи имаше нещо, което дотогава не бях виждала: жал.

— Трябва да вземете сина си от учителите му — посъветва ме той. — Той учи със сина на Хенри Норис в цистерианския монашески орден, ако не се лъжа.

— Да — отвърнах аз, удивена от това неочаквано начало на разговора ни.

— Ако бях на ваше място, не бих общувал по никакъв начин с Норис, Бреретън, Уестън или Уайът. А ако са ви изпращали някакви писма, любовни стихове, някакви други глупости или неща за спомен, бих ги изгорил.

— Аз съм омъжена жена и обичам съпруга си — казах аз озадачена.

— Това и ще ви опази — съгласи се той. — Сега си тръгвайте. Това, което знам, няма да ви помогне, то е бреме, което трябва да нося сам. Тръгвайте, Мери. Но ако бях на ваше място, бих взел и двете си деца под своя опека. И бих напуснал двора.

Аз не отидох при Джордж и при Ана, които ме чакаха тревожно, а се упътих право към покоите на краля, за да намеря съпруга си. Той чакаше в приемната, докато кралят беше в стаята си с тесен кръг от съветници, с които се затваряше там през всички тези дни на пролетта. Веднага щом ме видя да влизам, Уилям прекоси стаята и ме отведе в коридора.

— Лоши вести?

— Дори не вести, а някаква гатанка.

— И кой задава гатанката?

— Чичо ми. Каза ми да внимавам да не общувам с Хенри Норис, Уилям Бреретън, Франсис Уестън или с Томас Уайът. Когато го уверих, че не го правя, той каза да прибера Хенри от учителите му, да взема децата си и да напусна двора.

Уилям се замисли за миг.

— И къде е гатанката?

— В смисъла на думите му.

Той поклати глава.

— Чичо ти винаги ще си остане загадка за мен — каза той. — Но аз нямам намерение да се чудя какво има предвид, а ще последвам съвета му. Отивам веднага да доведа Хенри при нас.

Само с две крачи той се озова до един от мъжете и му каза да го извини пред краля, ако го повика и да му предаде, че ще се върне обратно до четири дни. После дойде в коридора при мен, като крачеше към стълбите толкова бързо, че аз трябваше да подтичвам, за да вървя в крак с него.

— Защо? Какво според теб ще стане? — попитах аз, съвсем изплашена.

— Не знам. Знам само, че щом чичо ти препоръчва синът ни да не общува със сина на Хенри Норис, то аз ще го прибера веднага. А когато го доведа тук, всички ние заминаваме за Рочфорд. Не искам да чакам второ предупреждение.

Голямата порта към двора се разтвори и той излезе тичешком през нея. Аз подхванах краищата на полите си и изтичах след него. Той извика един от прислужниците на Хауърд, той излезе, препъвайки се, и пак влезе, за да доведе коня на Уилям.

— Не можеш да го вземеш от учителите му без разрешението на Ана — казах аз забързано.

— Просто ще го направя — каза Уилям. — Можем да получим разрешението след това — ако имаме нужда от него. Всичко тук се случва твърде бързо за мен. Искам твоето момче да е в безопасност — той ме притисна в прегръдките си и ме целуна силно по устата. — Мила моя, тежко ми е, че те оставям тук сред всичко това.

— Но какво може да се случи?

Той ме целуна по-силно.