Другата Болейн

— Не съм износила докрай син, но това не е по моя вина — избухна тя. — Катерина също не доноси момче. Нима я нарекохте вещица заради това?

Всички ахнаха. Разнесе се шепот при споменаването на тази страховита дума с такова пренебрежение. Видях как един от присъстващите сви ръката си в юмрук и пъхна палеца си между показалеца и средния пръст, правейки знака за предпазване от вещици.

— Но аз ви родих принцеса — извика Ана. — Най-хубавата принцеса, която някога се е раждала. С вашата коса и очи, без съмнение ваше дете. Когато тя се роди, вие казахте, че е още рано и че ще имаме и синове. Тогава не се страхувахте от сянката си, Хенри!

Тя беше почти съблякла малкото момиченце и сега го държеше пред него, за да я огледа. Хенри се дръпна уплашено, въпреки че детето каза: „Папа!“ и протегна ръчички към него.

— Кожата й е безупречна, няма и петънце по тялото й, нито знак където й да е! Никой не може да ми каже, че това дете не е било благословено от Бога. Никой не може да ми каже, че тя няма да стане най-великата принцеса, която тази страна някога е имала! Аз ви дадох тази благословия, това красиво дете! И ще ви дам още! Можете ли да я погледнете, без да си кажете, че тя ще има брат, красив и силен като нея?

Принцеса Елизабет огледа неумолимите лица. Долната й устна потрепери. Ана я държеше в обятията си, а лицето й беше приканващо и предизвикателно. Хенри ги погледна и двете, после отмести поглед от жена си и не обърна внимание на невръстната си дъщеря.

Мислех си, че Ана ще му се нахвърли яростно, задето нямаше куража да ги погледне в лицата, но когато той извърна глава, гневът й внезапно стихна, сякаш бе разбрала, че той вече е взел решение и че тя ще пострада заради неговата упорита и преднамерена глупост.

— О, Боже мой, Хенри, какво направихте! — прошепна тя.

Той каза само една дума. Каза: „Норфолк!“. Чичо ми стана от мястото си на масата и се огледа за Джордж и за мен, които се навъртахме около прага, без да знаем какво да правим.

— Изведете сестра си — каза ни той. — Не трябваше изобщо да й позволявате да влиза тук.

Ние тихо пристъпихме в стаята. Аз взех малката Елизабет от ръцете на Ана, тя дойде при мен с вик на удоволствие, намести се на хълбока ми и обви ръчичка около шията ми. Джордж обви с ръка кръста на Ана и я изведе от стаята.

Погледнах назад, когато излизахме. Хенри не беше помръднал. Той държеше лицето си извърнато от нас и от малката ни принцеса, докато вратата не се затвори зад нас и ние не останахме отвън, все още без да знаем какво се обсъждаше там, какво бяха решили и какво предстоеше да се случи.

Ние отидохме обратно в покоите на Ана, бавачката дойде и взе Елизабет. Аз я пуснах със съжаление. Прииска ми се да мога да прегърна своето бебе. Мислех си за Уилям и се чудех докъде ли е стигнал по пътя към сина ми. Лошите предчувствия бяха надвиснали над двореца като буреносни облаци.

Когато отворихме вратата на стаята на Ана, отвътре изскочи пъргаво някаква фигура, Ана изпищя и отскочи назад. Джордж извади кинжала си и едва не го намушка, но успя да се спре.

— Смийтън! — каза той. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Дойдох да видя кралицата — каза младежът.

— За Бога, едва не те прободох. Не трябва да идваш тук без покана. Махай се, младежо! Махай се!

— Трябва да попитам… Трябва да кажа…

— Вън — каза Джордж.

— Ще свидетелствате ли в моя полза, ваше величество? — извика Смийтън през рамо, докато Джордж го избутваше през вратата. — Те ме извикаха и ми зададоха толкова много въпроси.

— Чакай малко — казах аз бързо. — Какви въпроси?

Ана се отпусна на стола до прозореца и погледна настрани.

— Какво значение има? — каза тя. — Те ще разпитват всеки за всичко.

— Питаха ме дали съм близък с вас, ваше величество — каза той, като се изчерви силно като момиче. — Или с вас, сър — каза той на Джордж. — Питаха ме дали не съм бил ваш Ганимед. Отначало не разбирах какво имат предвид, но после ми обясниха.

— И ти какво каза? — попита Джордж.

— Казах „не“. Не исках да им казвам…

— Добре — каза Джордж. — Продължавай да твърдиш същото и повече не се доближавай до кралицата, до мен или до сестра ми.

— Но аз се страхувам — каза младежът.

Той не на шега се беше разтреперил, а в очите му напираха сълзи. Бяха го разпитвали с часове за пороци, за които дори не беше чувал. Те бяха закоравели стари воини и висши духовници, които знаеха повече за греховете от това, което той можеше някога въобще да научи. Затова бе изтичал при нас за помощ, но не успя да получи нищо.

Джордж го хвана за лакътя и го измъкна до вратата.

— Набий това в хубавата си, глупава главица — каза той глухо. — Ти си невинен, казал си го, и спокойно можеш да се разминеш без повече неприятности. Но ако те намерят тук, могат да си помислят, че си свързан с нас, както и подкупен от нас да лъжесвидетелстваш. Така че се махай и стой далеч. Това е най-неподходящото място на света, откъдето можеш да очакваш помощ.

Той го избута от вратата, но момчето се вкопчи в рамката, макар че войниците отвън чакаха и само една думичка от Джордж щеше да е достатъчна, за да го изхвърлят надолу по стълбите.