Другата Болейн

Ана щеше да бъде съдена от лордовете в Кингс Хол в лондонския Тауър. Бояха се да я преведат през града до Уестминстър. Мрачното настроение на града по време на коронацията й сега се беше променило в нейна защита. Кромуел беше прекалил с кроежите си. Малцина можеха да повярват, че една жена би могла да е толкова порочна, че да прелъстява мъже, докато е бременна и носи дете от собствения си съпруг, както твърдеше съдът. Хората трудно приемаха и твърдението, че една жена можеше да върти двама, трима, четирима любовници под носа на съпруга си, когато този съпруг беше кралят на Англия. Дори продавачките на риба по кейовете, които бяха викали срещу Ана: „Уличница!“, когато съдеха кралица Катерина, сега смятаха, че кралят е изгубил ума си и че отстранява законната си съпруга, за да отстъпи тя мястото си на следващата, неизвестна още фаворитка.

Джейн Сиймор се беше преместила в Лондон в красивата къща на сър Франсис Брайън на Странд и всеки знаеше, че баржата на краля всяка вечер оставаше вързана на стълбите към реката доста след полунощ, че там има музика, веселби, танци и представления, докато кралицата беше в Тауър, заедно с още петима добри мъже, четирима от които осъдени на смърт.

Хенри Пърси, някогашният любим на Ана, беше сред перовете, които заседаваха по обвинението срещу кралицата, на чиято маса всички бяха пирували, чиято ръка всички те бяха целували, която беше танцувала с всеки един от тях. Трябва да е било странно изживяване за тях да я видят да влиза в Кингс Хол и да заема мястото си пред тях със златното „Б“ на шията, с френската си шапчица, придърпана назад, за да се вижда тъмната й коса и с тъмната рокля, на чийто фон изпъкваше бялата й като мляко кожа. След като бе плакала и се бе молила непрестанно пред малкия олтар в Тауър, в деня на делото тя била напълно спокойна. Била така самоуверено прекрасна, както и в деня, когато беше дошла от Франция преди толкова години и бе подтикната от семейството ни да ми отнеме любовника.

Аз можех да отида заедно с простолюдието и да стоя в залата в предназначеното за целта място зад кмета, водачите на гилдиите и съветниците, но Уилям се боеше да не ме видят, а и аз знаех, че няма да понеса да слушам лъжите, които щяха да наговорят за нея. Знаех още, че нямаше да понеса да чуя и истините. Затова пък хазяйката ни отиде да гледа най-голямото представление, което можеше да бъде предложено на лондончани и се върна вкъщи с изопачен разказ за многобройните случаи и многото места, където кралицата прелъстявала придворните, като разпалвала страстите им с целувки с език, правела им невероятни подаръци, и те се надпреварвали кой ще надмине другия вечер след вечер; един разказ, който понякога се докосваше до истината, а понякога обръщаше платна към най-диви фантазии, за които всеки, който познаваше двора, щеше да разбере, че не са истина. Но обвиненията срещу Ана криеха скандално очарование, излъчвала привлекателността на нещо еротично, тъмно, мръсно. На хората им се искаше кралиците да правеха такива неща, а една блудница, омъжена за крал, със сигурност би ги правила. Обвинението говореше много, много повече за въжделенията на секретаря Кромуел, този низък човек, отколкото за самата Ана, Джордж или за мен. Съдът не намери нито един свидетел, който да твърди, че тя някога го е докосвала или приласкавала, нито пък намериха свидетели да кажат, че Ана е направила заклинание на Хенри за влошаване на здравето. Обвиняваха я, че язвата на крака му, както и неговата импотентност са също нейно дело. Ана възразяваше, че е невинна, опитваше се да обясни на лордовете, които отлично знаеха това, че за една кралица е нещо естествено да дава на придворните дребни подаръци. Че за нея не означаваше нищо да танцува с един мъж, а после с друг. Че е съвсем разбираемо поетите да й посвещават стихове. И естествено, тези стихове биха били любовни. Че кралят никога не беше възразявал нито веднъж срещу традициите на рицарската любов, които владееха всеки кралски двор в Европа. В последния ден от гледането на делото графът на Нортъмбърланд, Хенри Пърси, нейният някогашен любим, отсъствал. Той се извинил, че е твърде болен, за да дойде в съда. Тогава разбрах, че присъдата нямаше да бъде в нейна полза. Благородниците, които бяха някога част от двора на Ана и които по онова време биха продали и майките си на каторга, за да спечелят благоволението й, я осъдиха — от най-нискостоящия лорд до нашия чичо. Един след друг те казаха: „Виновна“. Когато дойде ред на чичо ми, той се задави от сълзи и едва пророни: „Виновна“, едва прочете присъдата: че Ана щеше да бъде изгорена или обезглавена на Тауър Грийн, според предпочитанията на краля. Хазяйката на квартирата ни извади парче плат от джоба си и избърса очите си. Каза, че не изглеждало много справедливо към една кралица да изгори на кладата, задето била танцувала с неколцина мъже.

— Съвършено вярно — каза Уилям разсъдливо и я изведе от стаята.