Другата Болейн

— Спокойствие! — кресна тя гневно. — Боже мой! Ще умра спокойно. Ще ме оставят в Хевър, докато не умра в мир и покой. И никога повече няма да го видя!

Тя простена съкрушено при тези си думи, желанието да буйства я напусна и тя се отпусна. Джордж пусна китките й и я придърпа към себе си. Тя обви с ръце шията му и се сгуши в обятията му. Хлипаше така силно, че не разбирах нищо от това, което казваше, и когато различих думите, които тя повтаряше неспирно, очите ми се напълниха със сълзи.

— Господи, обичах го, обичах го, той беше моята единствена любов, единствената ми любов.

Те не губиха време. Събраха дрехите на Ана, оседлаха коня й, а на Джордж заповядаха да я изпроводи до Хевър още същия ден. Никой не каза на Хенри Пърси, че е заминала. Той й изпрати писмо; майка ми, която имаше очи и на гърба си, го отвори и го прочете най-невъзмутимо, преди да го хвърли в огъня.

— Какво пише? — попитах аз плахо.

— Нещо за вечна любов — каза майка ми отвратено.

— Не трябва ли да му съобщим, че е заминала?

Майка ми само сви рамене.

— Ще разбере съвсем скоро. Баща му ще се види с него тази сутрин.

Аз кимнах. По обяд пристигна друго писмо. Името на Ана беше написано отгоре с неравен почерк. Имаше едно размазано петно, вероятно от сълза. Майка ми го отвори с каменно изражение на лицето, и то сподели съдбата на първото.

— От лорд Хенри ли е? — поинтересувах се аз.

Майка ми кимна утвърдително. Аз се преместих от камината и застанах в прозоречната ниша.

— Може да изляза за малко — казах й.

Тя извърна глава.

— Ще стоите тук — каза тя остро.

От малка бях научена да й се подчинявам и да се отнасям към нея с уважение, и тези навици все още живееха в мен все така силни.

— Разбира се, уважаема майко. Но не може ли поне да се поразходя из градината?

— Не — отсече тя. — Баща ви и чичо ви заповядаха да не излизате никъде, докато Нортъмбърланд не се разбере с Хенри Пърси.

— Не виждам с какво мога аз да попреча на това, като чисто и просто се разхождам из градината — възроптах аз.

— Може да ви хрумне да му пратите съобщение.

— Няма! — възкликнах аз. — Кълна се в Бога! Вие всички добре виждате, че единственото, което правя, единственото, което винаги, винаги съм правила, е било да изпълнявам това, което ми кажете. Вие ме омъжихте на дванадесет, мадам. След само две години, когато бях едва на четиринадесет, сложихте край на брака ми. Преди петнадесетия си рожден ден вече се бях озовала в ложето на краля. Наистина ли не виждате, че съм правила всичко, което семейството ми нареди? Ако никога не съм била склонна да воювам за собствената си свобода, едва ли може да се очаква, че ще воювам за тази на сестра си!

Тя кимна.

— Права сте — каза тя. — В този свят на жените не е отредена свобода, независимо дали ще решите да се борите или не. Вижте докъде стигна Ана.

— Да — казах аз. — До Хевър. Където поне й е позволено да излиза навън.

Майка ми изглеждаше удивена.

— Завист ли долавям в гласа ви?

— Обичам това място — казах аз. — Понякога си мисля, че го предпочитам пред двора. Но там сърцето на Ана ще бъде сломено.

— Значи сърцето й трябва да бъде сломено, както и духа й, ако иска да бъде полезна с нещо на семейството — отвърна майка ми студено. — Това трябваше да й се случи още в детството. Мислех, че във френския двор ще възпитат и двете ви да бъдете покорни, но явно имате пропуски във възпитанието. Това трябва да се поправи сега.

На вратата се почука и на прага застана смутен мъж в раздърпани дрехи.

— Писмо за мистрес Ана Болейн — каза той. — Лично за нея. Младият лорд ми заръча да присъствам, докато го четете.

Аз се поколебах и с майка ми се разменихме по един поглед. Тя кимна с глава и аз разчупих червения печат с герба на Нортъмбърланд и разгънах писмото.

Съпруго моя,

Аз няма да се отрека от Вас, ако Вие спазите клетвите, които си дадохме. Няма да Ви изоставя, ако Вие не ме изоставите. Баща ми е разгневен от моето поведение, както и кардиналът, и аз наистина се страхувам за нас двамата. Въпреки това, подкрепяме ли се, те ще бъдат принудени да ни оставят заедно. Напишете ми отговор, една думичка поне, с който да потвърдите, че сте до мен, и аз също ще остана до Вас.

Хенри

— Той каза, че очаква отговор — каза мъжът.

— Изчакайте навън — заповяда майка ми и затвори вратата под носа му. Обърна се към мен. — Напиши отговора.

— Той познава почерка й — отвърнах аз неотзивчиво.

Тя ми подаде лист хартия, пъхна перото в ръката ми и започна да диктува.