Другата Болейн

Аз скръстих ръце на корема си, без изобщо да се впечатлявам от злобата й.

— Няма нужда да се заяждаш, само защото съдбата ме е довела до тук. Нямаше нужда и да се захващаш с Хенри Пърси и да изпадаш в немилост.

За момент маската падна от красивото й лице и в очите й грейна копнеж.

— Имаш ли вести от него?

Аз поклатих глава.

— Даже да беше писал, нямаше да ми дадат писмото му — казах аз. — Мисля, че все още воюва с шотландците.

Тя стисна устни, за да сподави стона си.

— О, Боже, а ако е ранен или убит?

Усетих бебето да рита и положих топлите си ръце на отпуснатия корсаж.

— Ана, той не трябва да означава нищо за теб.

Трептящите й мигли премрежиха възбудата в погледа й.

— Той не означава нищо за мен — отвърна тя.

— Сега той е женен мъж — казах аз настоятелно. — Когото ще трябва да забравиш, ако искаш да се върнеш обратно в двора.

Тя посочи корема ми.

— Ето го моя проблем — каза тя безочливо. — Всичко, от което се интересуват в това семейство, е, че може да носиш кралски син. Писах на баща ни поне десет пъти и той нареждаше на писаря си да ми отговори вместо него. Той не мисли за мен. Не го е грижа за мен. Вълнува го само твоят издут корем.

— Съвсем скоро ще разберем всичко — казах аз. Опитвах се да запазя хладнокръвния си тон, но страха ме завладяваше. Ако се случеше да родя дъщеря на Хенри и тя се окажеше достатъчно здраво и хубаво бебе, това щеше да потвърди пред света неговата потентност. Но той не беше кой да е мъж. Той искаше да докаже на света, че може да прави здрави деца. Но искаше и да докаже на света, че може да прави синове.

Роди се момиче. Въпреки че бяхме прекарали всички тези месеци в надежда и в тихи молитви, даже след като бяха отслужени специални литургии в Хевър и в църквата на Рочфорд, се роди момиче.

Но тя беше моето малко момиченце. Беше едно сладко малко вързопче с ръчички, мънички като на жабче и с очи, от които искреше синьото на притъмнялото среднощно небе над Хевър. По главичката й имаше черна коса — пълна противоположност на огненозлатистите коси на Хенри. Въпреки всичко, тя беше взела хубавите му устни, които приличаха на розова пъпка и само чакаха целувки. Протягаше се така, сякаш беше самият крал, отегчен от твърде малкото похвали, които получаваше. А когато плачеше, но почервенелите от яд бузки се стичаха истински сълзи на монарх, на когото са отнели законните права. Когато я хранех, притиснала я в прегръдките си и се възхищавах на чудната настоятелност и сила, с която сучеше от гръдта ми, тя се подуваше като агънце, а после заспиваше като пияница, претърколил се до бъчва с медовина.

Държах я непрекъснато в обятията си. Имаше кърмачка, но аз се оплаквах от силни болки в гърдите, заради което се виждаха принудени да я оставят да изсуква докрай млякото ми, и така с хитрост я запазвах при себе си. Бях се влюбила в нея. Бях влюбена до уши и не можех да си представя с какво можеше да е по-добра, ако се беше родила момче.

Дори Хенри изпадаше в умиление, когато я виждаше при посещенията си в стаята на родилката. Той я вземаше от люлката и се дивеше на съвършенството на личицето, ръчичките и малките крачета, повити в бродирани пеленки.

— Ще я кръстим Елизабет — каза той, като я полюшваше нежно.

— Може ли аз да избера името й? — зададох аз дръзкия въпрос.

— Не ви ли харесва Елизабет?

— Мислех си за друго име.

Той сви рамене. Това все пак беше име за момиче. Не беше особено важно какво щях да избера.

— Както желаете. Кръстете я както искате. Красиво бебче, нали?

Той ми подари кесия, натъпкана със злато и диамантена огърлица. Донесе ми и някои книги, сред които и критика на собствената му книга на теологическа тематика, както и някои тежки четива, препоръчани от кардинал Уолси. Благодарих му за тях, оставих ги настрана и помислих, че можеше да ги пратя на Ана, която да ми опише накратко съдържанието им, за да мога да оставям у хората впечатление, че съм ги чела.

В началото на посещението му ние се държахме съвсем официално, седнали от двете страни на камината, но после той ме понесе на ръце към леглото, легна до мен и ме целуна мило и нежно. Не след дълго той ме пожела и аз трябваше да му напомня, че още не съм ходила на благодарствена литургия, която трябваше да отслужат за успешното раждане. Не бях чиста. Аз покорно докоснах одеждата му и той с въздишка взе ръката ми и я сложи на твърдата издутина. Искаше ми се някой да може да ми обясни какво иска той от мен. Тогава той сам насочи ласките ми, прошепна в ухото ми какво да правя и скоро след неговите движения, съчетани с моите, които бяха съвсем неумели, той въздъхна и се отпусна.

— Това достатъчно ли ви е? — попитах аз послушно.

Той се обърна към мен и ми се усмихна мило.

— Любов моя, след толкова време, за мен е истинско щастие да ви притежавам отново, макар и по този начин. Когато отивате на църква, няма нужда да го изповядвате — грехът е мой. Но вие бихте съблазнили и светец.

— Обичате я, нали? — настоях аз.

Той се засмя лениво и доволно.

— Да, разбира се. Тя е сладка като майка си.