Другата Болейн

Дойде лятото и стана време дворът да поеме по прашните пътища към Съсекс, а после нататък, към Уинчестър и оттам към Ню Форест, за да може кралят да ходи на лов за елени от ранни зори до залез-слънце и всяка вечер да се отдава на пиршества с еленско месо. Съпругът ми яздеше със своя господар — когато мъжете бяха заедно, забравяха за ревността. Дворът се придвижваше, хрътките бягаха пред конете и джафкаха, соколите идваха по-отзад, в специална кола, придружавани от соколарите, които яздеха редом и им пееха, за да ги поддържат спокойни. Брат ми също беше тук, яздеше до Франсис Уестън, яхнал новия си черен жребец — едро и силно животно, което кралят му беше подарил от кралската конюшня, още едно доказателство за любовта му към мен. Баща ми беше в Европа във връзка с безкрайните преговори между Англия, Франция и Испания, и се опитваше да овладее амбициите на тримата млади и блестящи монарси, които си съперничеха за титлата най-могъщ крал на Европа. Майка ми яздеше с двора, следвана от свитата наши слуги. Чичо ни се движеше със собствените си служители, облечени в ливреите на рода Хауърд и както винаги, следеше със зорко око амбициите и преструвките на семейство Сиймор. С нас бяха още семейство Пърси, Чарлс Брандън и кралица Мери, неколцина лондонски златари, чуждестранните посланици: всички именити мъже на кралството оставяха земите, фермите, корабите, мините, търговията и градските си имения, за да дойдат на лов с краля — никой не смееше да пропусне това събитие, което можеше да донесе парични облаги, земи, някоя и друга услуга от страна на краля, а ако игривият му поглед паднеше на някоя хубавка съпруга или дъщеря, тогава човек можеше да се докопа и до някой по-висок пост.

Слава Богу, тази година на мен всичко това ми беше спестено. Бях щастлива, че съм сама и яздех бавно по пътечките в Кент. Ана ме посрещна в чистия двор на замъка в Хевър с потъмняло от гняв лице, като буревестник сред лято.

— Трябва да си полудяла — каза тя наместо поздрав. — Какво правиш тук?

— Искам да прекарам лятото с бебето тук. Имам нужда от почивка.

— Не изглеждаш така, като че ли имаш нужда от почивка — Ана огледа лицето ми критично. — Красива си — заключи тя ядно.

— Погледни я само — аз издърпах шала от личицето на Катерина. Тя беше спала през по-голямата част от пътуването, полюшвана от движението на каретата.

Ана погледна учтиво бебето.

— Симпатична е — каза тя неубедително. — Но защо не я изпрати с кърмачката?

Въздъхнах, защото разбрах колко е невъзможно да се обясни на Ана, че има и по-добри места на света от кралския двор. Тръгнах към залата и оставих дойката да вземе Катерина от прегръдките ми, за да й смени пелените.

— После ми я върнете — наредих аз.

Седнах на един от резбованите столове, наредени около голямата маса в залата и се усмихнах на Ана, която стоеше пред мен с нетърпеливото изражение на човек, канещ се да започне разпит.

— Всъщност, дворът не ме интересува особено — казах аз глухо. — Заради бебето е; няма да го разбереш. Имам чувството, че изведнъж съм стигнала до смисъла на живота. Той не е съсредоточен в това да се сдобиеш с кралското благоволение, нито да се утвърдиш в двора. Дори не е свързан с издигането на семейството. Има неща, които значат повече. Искам тя да е щастлива. Не искам да я изпратят някъде далеч от мен, веднага щом започне да ходи. Искам да бъда добра с нея, да я възпитават пред очите ми. Искам тя да израсне тук и да познава реката, полята, върбите и мочурливите ливади. Не искам да бъде чужденка в собствената си страна.

В погледа на Ана се четеше безразличие.

— Това е само едно бебе — заяви тя категорично. — И има голяма вероятност да умре. Ще имаш много други. С всяко едно ли ще се държиш така?

Трепнах при тази мисъл, но тя дори не забеляза.

— Не зная. Не знаех, че тя ще ме кара да се чувствам така. Но това е истината, Ана. Тя е най-ценното нещо, което имам на този свят. Много по-важна е от всичко останало. Не мога да мисля за нищо друго освен за това тя да расте здрава и щастлива. Когато плаче, сякаш в сърцето ми се забива нож — не мога да понеса мисълта, че тя въобще плаче. Искам да я гледам как расте. Няма да се отделя от нея.

— А какво казва кралят? — поиска да узнае Ана, минавайки направо на най-вълнуващия за една Болейн въпрос.

— Не съм му говорила за това — казах аз. — Той изглеждаше доволен, че може да ме прати тук да си почина през лятото. Беше нетърпелив да започне лова. Тази година го очакваше трескаво. Така че не възрази кой знае колко.

— Не възразил кой знае колко? — не можа да повярва тя на ушите си.

— Всъщност изобщо не възрази — поправих се аз.

Ана кимна, хапейки пръсти. Аз почти можех да прочета мислите й, докато мозъкът й обработваше получените сведения.

— Много добре тогава — каза тя. — Ако никой не държи да се върнеш в кралския двор, не виждам защо точно аз да се тревожа. Бог знае, че за мен ще е много по-добре да останеш. Поне ще си приказваш с тази проклета старица и ще ми спестиш мъката да слушам нейното безкрайно дърдорене.

Аз се усмихнах.

— Ти наистина не проявяваш никакво уважение, Ана.