Другата Болейн

— Да, да и да — каза Ана нетърпеливо, придърпвайки едно столче. — А сега ми разкажи всички новости. Кажи ми за кралицата, освен това искам да знам как се изказа Томас Мор за новия немски трактат. И какви са плановете срещу французите? Ще има ли пак война?

— Съжалявам — поклатих глава. — Някой говореше за това снощи, но аз не слушах.

Тя изсумтя и скочи на крака.

— О, прекрасно тогава — каза раздразнено. — Говори ми за бебето. Нали само това те вълнува? Забила си нос в земята и си наострила уши да не би да шавне, без да я чуеш, нали? Ставаш за смях. Застани изправена, за Бога. Доячката няма да я донесе по-бързо, ако продължаваш да душиш наоколо по следите й като хрътка.

Аз се засмях на точността, с която ме описа.

— Това е като влюбването — искам постоянно да я виждам.

— Ти си постоянно влюбена — каза Ана сърдито. — Приличаш на голяма лоена топка, от която постоянно се точи любов към някого. Едно време това беше кралят и ние всички имахме полза от това. Сега е неговото дете, което ще ни бъде напълно безполезно. Но теб това дори не те интересува. От теб струят страсти, чувства и желания. Това ме вбесява.

Усмихнах й се.

— Защото ти си изтъкана само от амбиция — казах аз.

Очите й светнаха.

— Разбира се. Какво друго има на този свят?

Образът на Хенри Пърси се прокрадна между нас като привидение.

— Не искаш ли да знаеш дали не съм го виждала? — попитах я аз. Това беше жестоко от моя страна, но аз го направих с надежда да видя болката в очите й. Злобният ми въпрос обаче се оказа напразен. Лицето й беше студено и непреклонно; тя изглеждаше така, сякаш беше престанала да страда за него и приличаше на жена, която никога повече нямаше да страда за никой мъж.

— Не — каза тя. — Така че когато се върнеш, можеш да им кажеш, че дори не съм споменала името му. Нима той не се отказа от мен? Ожени се за друга.

— Той мислеше, че ти си се отрекла от него — възразих аз.

Тя извърна глава.

— Ако беше истински мъж, щеше да продължи да ме обича — каза тя сурово. — Ако това се беше случило с мен, никога нямаше да се омъжа, докато любимият ми е свободен. Той се предаде и ме остави да си замина. Никога няма да му го простя. За мен той е мъртъв. Аз също трябва да съм мъртва за него. Всичко, което искам, е да се измъкна от този ковчег и да се върна в двора. Всичко, което ми остана, е амбицията ми.

Ан, баба Болейн, малката Катерина и аз се приготвихме да прекараме лятото заедно. Когато тялото ми възвърна силата си и болките в слабините отшумяха, аз отново яхнах коня си и започнах да яздя всеки следобед. Минавах надлъж и нашир през цялата долина и нагоре по хълмовете на Уилд. Гледах как сеното отново избуява след първото косене и как овцете сменят вълната си, която израства бяла и пухкава. Пожелавах на косачите, които се отправяха към житните полета, спорна работа и успешно да съберат първата реколта, после ги гледах да товарят зърното в огромни коли, с които поемаха към мелницата. Една вечер ядохме див заек, след като предишния ден жътварите бяха пуснали кучетата да донесат животните, които се бяха хванали в примките по крайните участъци с житни посеви. Видях как отбиваха телетата, като ги отделяха от кравите и почувствах болка в собствената си гръд, породена от съчувствието, което тази гледка събуждаше в мен — те се бяха скупчили около портата и се мъчеха да прескочат широките живи плетове, блъскаха глави в тях и мучаха от мъка по малките си.

— Ще ги забравят, лейди Кери — успокои ме собственикът. — Няма да страдат повече от няколко дни.

Аз му се усмихнах в отговор.

— Иска ми се да можеха да останат още малко заедно.

— Трудно е и животни, и хора да живеят щастливо — каза той твърдо. — Трябва да ги отбием, как иначе ще получавате маслото и сиренето си?

Ябълките в овощната градина наедряха и порозовяха. Поръчвах в кухнята да ни приготвят за вечеря печени ябълки в тесто. В края на лятото сливите се наляха, потъмняха и се напукаха, а осите, които жужаха около дръвчетата, се опиваха от нектара им. Във въздуха се носеше сладкия аромат на орлови нокти и наедрелите плодове упойваха с благоуханието си. Исках винаги да е лято. Исках бебето ми да си остане завинаги така малко, прекрасно и обичливо. Очите й променяха цвета си и синьото по рождение се насити още до тъмно мастилено, почти черно. Щеше да стане тъмноока красавица, точно като буйната си леля.

Тя вече се усмихваше, когато ме виждаше — нещо, в което се убедих многократно — и се ядосвах на баба Болейн, която твърдеше, че бебетата са като слепи до две-тригодишна възраст и че съм си губела времето да се въртя около люлката й, да й пея, да й постилам под дърветата и да лежа там с нея, да разтварям мъничките й пръстчета, да гъделичкам дланите й, да хващам малките й дебели крачета и да захапвам игриво пръстчетата.