Другата Болейн

След малко той се изправи и поправи дрехите си. Дари ме с онази възхитителна закачлива усмивка, която още ми доставяше удоволствие, независимо, че половината от вниманието ми беше заето с бебето в люлката, а другата половина — с болките в натежалата от мляко гръд.

— Покоите ви ще са близо до моите, когато се пречистите в църква — обеща той. — Искам да бъдете винаги до мен.

Аз се усмихнах. Това беше един изпълнен с очарование миг. Кралят на Англия ме искаше до себе си, постоянно до себе си.

— Искам да ми родите момче — допълни той без увъртане.

Баща ми се сърдеше, че съм родила момиче — или поне така твърдеше майка ми — тази новина дойде от външния свят, който вече ми беше станал чужд. Чичо ни беше разочарован, но решен да не го показва с поведението си. Аз кимах и се преструвах, че проявявам интерес, но всичко, което ме вълнуваше, беше радостта ми от това, че тази сутрин тя си беше отворила очичките и се беше вгледала в мен по-напрегнато от друг път, сякаш разбираше, че аз съм майка й. Баща ми и чичо ми не бяха допуснати при родилката, а кралят не повтори визитата си. Имах чувството, че това място беше убежище, тайна стая, в която мъжете, техните намерения и коварства нямаха място.

Джордж дойде, нарушавайки с присъщата си елегантна небрежност установените правила.

— Нищо чак толкова страшно не се случва тук, нали? — попита той, надничайки през вратата.

— Нищо — отвърнах аз с усмивка, подканих го да влезе и подадох бузата си за целувка. Той се наведе и ме целуна силно по устата.

— О, колко е прекрасно, сестричке и млада майко — колко забранени удоволствия на едно място. Целуни ме отново — целуни ме така, както целуваш Хенри.

— Стига толкова — избутах го аз. — Ела да видиш бебето.

Той надзърна в обятията ми, където тя спеше.

— Хубава косица — каза той. — Как ще я кръстите?

Хвърлих поглед към вратата и се уверих, че е затворена. Знаех, че на Джордж мога да се доверя.

— Искам да я нарека Катерина.

— Доста странно желание.

— Не виждам защо. Аз съм нейна придворна дама.

— Но това е бебето на съпруга й.

Аз се разсмях — беше невъзможно да скрия радостта си.

— О, зная, Джордж. Но аз започнах да й се възхищавам още от момента, в който започнах службата си при нея. С това искам да й засвидетелствам почитта си — независимо от случилото се досега.

Той все още не изглеждаше съвсем убеден.

— Смяташ ли, че тя ще го изтълкува по същия начин? Дали няма да го приеме като подигравка?

Тази мисъл така ме разтърси, че притиснах Катерина по-здраво към себе си.

— Тя дори не би допуснала мисълта, че бих искала да злорадствам по неин адрес.

— Ей, защо плачеш? — попита Джордж. — Няма защо да плачеш, Мери. Спри да плачеш, млякото ти може да секне или да стане Бог знае какво.

— Не плача — казах аз, без да обръщам внимание на сълзите, които се стичаха по страните ми. — Не искам да плача.

— Е, тогава спри — настоя Джордж. — Спри, Мери. Майка ни сега ще дойде и всички ще ме обвиняват, че съм те разстроил. И ще добавят, че изобщо не ми е тук мястото. Защо не дочакаш момента, в който ще можеш да излизаш оттук и сама не попиташ кралицата дали такъв комплимент би й се понравил? Това е всичко, което мога да ти предложа.

— Да — казах аз, внезапно успокоена. — Или мога първо да го направя, а след това да й обясня.

— Само не плачи — напомни ми той. — Тя е кралица и сълзите ти няма да й се понравят. Обзалагам се, че нито веднъж не си я виждала да плаче през всички онези дни и нощи, в които си била до нея през последните четири години.

Аз се замислих за миг.

— Не — отвърнах аз, произнасяйки думите бавно и отчетливо. — Знаеш ли, че наистина не съм я виждала да плаче нито веднъж през всичките тези години.

— Няма и да я видиш — каза той със задоволство. — Тя не е от онези, които рухват след някой неуспех. Тя е жена, надарена с невероятна воля.

Единственият ми друг посетител беше съпругът ми, Уилям Кери. Беше облечен изискано и носеше купа с ранни ягоди, които беше поръчал да донесат от Хевър.

— Вкусът им ще ви напомня за вашия дом — обясни той вежливо.

— Благодаря.

Той погледна към люлката.

— Чух, че се е родило прекрасно и здраво момиченце.

— Да, така е — казах аз, леко жегната от безразличието в гласа му.

— И как ще я наречете? Каква фамилия ще носи? Предполагам, че би трябвало да е моята и че няма да бъде Фитцрой или нещо подобно, което да удостоверява незаконния й кралски произход?

Аз прехапах език и сведох глава.

— Съжалявам, ако съм ви засегнала, съпруже — казах аз смирено.

Той кимна.

— Е, какво ще е името й?

— Ще бъде Кери. Мислех си за Катерина Кери.

— Както желаете, мадам. Дадоха ми пет добри парцела земя за стопанисване и рицарско звание. Сега съм сър Уилям, а вие сте лейди Кери. Приходите ми са над два пъти по-високи отпреди. Той не ви ли осведоми?

— Не — отвърнах.

— Радвам се на изключителното благоразположение на краля. Ако ни бяхте ощастливили със син, вероятно щях да имам имение в Ирландия или във Франция. Можеше да бъда лорд Кери. Колко ли високо можеше да ни издигне един незаконен син?