Другата Болейн

— Може и да знам — отвърна той. — Дръзка сте, мадам.

Ана даже не мигна.

— Струва ми се, че всяка жена би проявила дързост, за да бъде близо до вас, ваше величество — каза тя закачливо. — Освен ако не се втурне да бяга презглава от вас по някаква причина.

Той бе заинтригуван.

— А вие бихте ли се втурнали да бягате, мистрес Ана?

— Не твърде бързо — отвърна тя светкавично.

Той се разсмя високо и дамите, сред които беше Джейн Паркър, погледнаха насам да разберат какво ли толкова съм казала, че да развеселя краля. Той потупа коляното ми.

— Радвам се, че сестра ви се върна в кралския двор — каза той. — Тя ще ни поддържа в добро настроение.

— В прекрасно настроение — казах аз, като се насилих да си придам весел вид.

Не казах нищо на Ана, докато вечерта не ни оставиха насаме и тя не започна да се съблича да си легне. Отпусна стегнатите връзки на корсажа ми и аз поех дъх с облекчение, когато почувствах, че вече мога свободно да движа издутия си корем. Почесах гърба си, видях червените бразди, които оставиха ноктите ми, и изпънах гръб, като се опитвах да облекча непрестанната болка.

— Какво си въобразяваш, че правиш с краля? — попитах аз кисело. — Опитваш се да „не бягаш бързо“, както се изрази, така ли?

— Отвори си очите — смъмри ме тя лаконично. Помогна ми да изхлузя фустата си и да надяна нощницата. Новата ми прислужница наля вода в каната под изпитателния поглед на Ана и аз се умих дотолкова, колкото бе възможно със студената вода.

— Краката също — нареди ми тя.

— Не мога да ги видя, а какво остава да ги мия.

Ана заповяда с един жест да сложат съда с водата на пода, така че да седна на стола, за да може прислужницата да измие краката ми.

— Правя това, което ми наредят — каза Ана студено. — Мислех, че веднага ще разбереш.

Аз затворих очи и с блаженство почувствах как насапунисват мръсните ми стъпала. После долових предупредителния тон в гласа й.

— Кой ти е наредил?

— Чичо. Както и татко.

— Какво ти наредиха?

— Да задържа вниманието на краля върху теб. Да те държа пред погледа му.

Аз кимнах.

— Ами да, разбира се.

— А ако не успявам, сама да флиртувам с него.

Аз се изправих и вниманието ми се насочи към нея.

— Чичо ти е казал да флиртуваш с краля?

Ана кимна.

— Кога ти каза това? И къде?

— Той дойде в Хевър.

— Бил е целия този път до Хевър, само за да ти каже да флиртуваш с краля?

Тя кимна, без да се усмихва.

— Боже мой, та той не знаеше ли, че ти щеше да го правиш, даже да не ти беше казвал? Не му ли беше известно, че флиртът ти е необходим като въздуха?

Ана се засмя неволно.

— Разбира се, че не. Той дойде, за да ми обясни, че задачата ни, нашата задача с теб, е да направим всичко възможно по време на бременността и веднага след раждането кралят да не се развлича с някоя фуста от рода на Сиймор.

— И как мога аз да попреча на нещо такова? — поисках да разбера. — През половината време ще съм затворена в родилната стая.

— Именно. Затова аз трябва да го възпра вместо теб.

Аз се замислих и детският ми страх ме завладя.

— А ако той започне да те харесва повече?

Усмивката на Ана беше отровно сладка.

— Какво значение има? Нали и двете сме Болейн?

— И чичо ни Хауърд ли мисли така? Изобщо ли не мисли за мен, прикована на легло в очакване на раждането, докато сестра ми флиртува с бащата на моето дете?

Ана кимна.

— Да. Точно така. Изобщо не го е грижа за теб.

— Не исках да се връщаш в кралския двор като моя съперница — казах намусено.

— Родена съм да ти бъда съперница — каза тя без заобикалки. — Както и ти на мен. Ние сме сестри, нали така?

Тя го правеше така леко, красиво и с чар, че никой дори не разбра какво се случваше. Играеше на карти с краля и играеше толкова умело, че да загуби само няколко точки. Пееше песните му и ги предпочиташе пред всички останали, независимо от кого бяха написани. Насърчаваше Томас Уайът и още десетина мъже да се навъртат около нея, така че кралят да остане с впечатлението, че тя е най-изкусителната придворна дама. Където и да отидеше Ана, около нея постоянно се лееше смях и музика — а тя живееше в двор, жаден за забавления. През дългите зимни дни най-важното задължение на придворните беше да забавляват краля; но Ана нямаше равна на себе си. Само на Ана се удаваше да бъде неустоима и предизвикателна от сутрин до вечер, при това да изглежда така, сякаш това е естественото й състояние.

Хенри беше или с мен, или с Ана. Наричаше себе си бодил между две рози, мак, избуял между два зрели житни класа. Прехвърлил ръка през раменете ми, той я гледаше как танцува. Когато Ана представяше някоя нова песен, той следеше текста, който държах в наедряващия си скут. Залагаше на мен, когато играех на карти с нея. Гледаше как тя взема най-хубавото месо от чинията си и го полага в моята. Тя беше най-добрата и грижовна сестра, за която човек би могъл да си мечтае.

— Ти си най-долното същество, което някога съм срещала — казах й аз една вечер, когато тя разресваше косите ми пред огледалото, а после ги сплиташе в дебела дълга плитка.

— Зная — каза тя самодоволно, поглеждайки към отражението си.

На вратата се почука и Джордж подаде глава.

— Може ли да вляза?