Другата Болейн

— Влизай — каза Ана. — И затваряй вратата, в коридора вилнее истинска буря.

Джордж послушно затвори вратата и ни показа каната с вино в ръката си.

— Някой иска ли да изпие чаша вино с мен? Милейди Плодородие? Или милейди Пролет?

— Мислех, че със сър Томас сте излезли да обикаляте вертепите — отбеляза Ана. — Той каза, че тази вечер ще гуляете.

— Кралят ме задържа — каза Джордж. — Искаше да ме пита нещо за теб.

— За мен? — каза Ана с наострено внимание.

— Искаше да узнае как би се отнесла към една евентуална покана.

Бях сграбчила несъзнателно червените копринени чаршафи, драскайки с нокти като граблива птица.

— Каква покана?

— В леглото му.

— И ти какво му каза? — нетърпеливо попита Ана.

— Каквото ми е наредено. Че ти си девица и си като напъпила роза, която краси семейството ни. И че никой не може да си легне с теб преди сватбата. Независимо за кого става въпрос.

— А той какво каза?

— Ох.

— Само това? — притиснах го аз. — Казал е само някакво си „Ох“?

— Да — отвърна Джордж кратичко. — И последва лодката на сър Томас надолу по реката, за да търсят развратници. Мисля, че си го хванала на въдицата, Ана.

Тя повдигна високо нощницата си и скочи в леглото. Джордж огледа краката й с вид на познавач.

— Много добре.

— И аз така смятам — каза тя доволно.

Аз се пренесох в родилната стая към средата на януари. Не исках и да знам какво се случваше, докато бях затворена в тъмното тихо помещение. Чух, че имало турнир и че Хенри носел под туниката си дар от друга жена. На щита му било изписано мотото: „Признавам, за друго смелост нямам!“, което хвърлило в недоумение половината придворни. Те смятаха, че това е комплимент по мой адрес, но този комплимент беше наистина странен, а смисълът му — неясен, като се имаше предвид, че аз не можех да гледам турнира, нито да видя мотото, заключена в сенчестата тишина на родилната стая, където нямаше придворни и музиканти, а само куп кудкудякащи стари дами, които се наливаха с ейл и чакаха да му дойде времето: всъщност, да дойде моето време.

Имаше и такива, които смятаха, че звездата ми е високо на небосклона, доказателство за което беше надсловът: „Признавам, за друго смелост нямам!“ — те го разбираха в смисъл, че кралят вероятно ще обяви бъдещия ни син за законен и ще го провъзгласи за наследник. Само няколко души се досетиха да отместят погледа си от краля, който се сражаваше на турнира под този двусмислен лозунг, и да го отправят към сестра ми, седнала от едната страна на кралицата. Тя беше вперила черните си очи в ездачите и ги гледаше с незабележима усмивчица на уста, без капчица свян.

Същата вечер тя дойде при мен и се заоплаква от душността на тъмната стаичка.

— Знам — отвърнах лаконично. — Обаче казват, че трябвало да бъде така.

— Не разбирам защо търпиш това — отвърна тя.

— Помисли малко — посъветвах я аз. — Ако настоявам да дръпнат завесите и да отворят прозорците, а след това изгубя бебето или го родя мъртво, какво смяташ, че ще каже Нейно Височество майка ни? Кралският гняв ще ни се стори цвете в сравнение с нейния.

Ана кимна.

— Да, не можеш да си позволиш и една погрешна стъпка.

— Не мога — казах аз. — Да си любовница на краля не означава, че отвсякъде тече само мед и масло.

— Той ме желае. На косъм е да ми го каже сам.

— Ще трябва да отстъпиш, ако родя момче — предупредих я аз.

Тя кимна.

— Знам. Обаче ако е момиче, ще ме накарат да продължа.

Облегнах се назад на възглавницата, твърде слаба, за да споря.

— Продължавай или се оттегляй, твоя работа.

Тя огледа огромния ми издут корем с любопитство, но без никакво съчувствие.

— Изглеждаш тлъста. Трябваше да кръсти на теб някоя баржа, а не военен кораб.

Аз погледнах лицето й, оживено и сияйно. Изящната шапчица красеше главата й, придърпваше назад косите й и показваше гладката й кожа.

— Когато започнат да пускат змиите във водата, непременно ще кръсти някоя на твое име — обещах й аз. — Тръгвай си, Ана. Твърде съм уморена, за да се карам с теб.

Тя веднага стана и отиде до вратата.

— Ако той пожелае мен вместо теб, ще трябва да ми помагаш така, както аз помагах на теб досега — предупреди ме тя.

Аз затворих очи.

— Ако той предпочете теб, тогава ще взема новороденото, и с Божията благословия заминавам за Хевър; а ти можеш спокойно да завземеш краля, кралския двор и умножаващите се ежедневно завист и омраза, при това с благословията ми. Но не смятам, че той е мъж, който може да направи любовницата си щастлива жена.

— О, аз няма да му ставам любовница — каза тя презрително. — Нали не очакваш и аз да стана разпътница като теб?

— Той никога няма да се ожени за теб — предрекох аз. — А дори да реши да го направи, трябва добре да си помислиш. Погледни кралицата, преди да се засилиш да заемеш мястото й. Погледни изстрадалото лице на тази жена и се запитай доколко е възможно бракът ти с нейния съпруг да ти донесе щастие.

Ана се спря на вратата.

— Хората не се женят за крале, за да бъдат щастливи.

През февруари имах още един посетител. Съпругът ми, Уилям Кери, дойде да ме види рано една сутрин, докато закусвах хляб и месо с ейл.