Другата Болейн

— Не исках да ви прекъсвам, докато се храните — каза той учтиво, застанал на вратата.

Аз махнах с ръка на прислужницата.

— Отнесете това — чувствах се в неизгодно положение, застанала пред погледа на добре облечения си, хубав съпруг с наедрялото си безформено тяло.

— Дойдох да ви донеса благопожеланията на краля. Той учтиво ме помоли да ви предам, че ме е удостоил с още няколко земи. Отново съм ви задължен, мадам.

— Радвам се.

— Правилно ли ми подсказва неговата щедрост, че ще трябва да дам името си на новороденото?

Аз се размърдах неловко в леглото.

— Не е споделял с мен желанията си. Но предполагам…

— Още един Кери, значи. Интересно семейство създаваме.

— Да.

Той взе ръката ми я целуна, сякаш внезапно се разкая за шегата си.

— Изглеждате много бледа и уморена. Този път сякаш не ви е леко?

Почувствах как сълзите ми напират от неговата неочаквана доброта.

— Не, този път не е леко.

— Не се ли страхувате?

Аз сложих ръка на издутия си корем.

— Малко.

— На ваше разположение ще бъдат най-добрите акушерки в цялото кралство — напомни ми той.

Аз кимнах с глава. Нямаше смисъл да му обяснявам, че и миналия път ми бяха предоставили най-добрите акушерки, които ме занимаваха три нощи подред с най-страшните разкази за мъртвородени, които една жена можеше да чуе.

Уилям се отправи към вратата.

— Ще кажа на краля, че имате напълно здрав и безгрижен вид.

Аз се усмихнах вяло.

— Да, моля ви, и му предайте, че съм негова покорна слугиня.

— В момента той е доста зает със сестра ви — отбеляза Уилям.

— Тя е очарователна жена.

— Не се ли опасявате, че тя може да ви измести?

Аз посочих тъмнината и тежките завивки, огъня в камината и тромавото си тяло.

— Боже мой, съпруже, всяка жена на света би могла спокойно да заеме мястото ми, стига да е съгласна да го стори тази сутрин.

Той се засмя с глас на думите ми, свали шапка, поклони ми се и излезе. Лежах в тишината и гледах как завивките на леглото се движат бавно. Беше февруари, бебето се очакваше най-рано в средата на месеца. Имах чувството, че времето е спряло.

Благодаря на Бога, че се роди по-рано. И благодаря на Бога, че се роди момче. Малкото ми момченце се роди в четвъртия ден от месец февруари. Момче: здраво момче, признато за кралски син; семейство Болейн държаха всички козове в ръцете си и можеха да играят с тях.

Лятото на 1526

Само че не успяха да включат мен в играта.

— Какво, за Бога, става с вас? — поиска да узнае майка ми. — Минаха поне няколко месеца, откакто родихте и сте толкова бледа, че човек би ви взел за чумава. Болна ли сте?

— Кървенето не спира — погледнах лицето й с надежда да открия в него поне капка съчувствие. То обаче си оставаше безизразно и нетърпеливо. — Страхувам се, че ще кървя, докато не издъхна.

— Какво казаха акушерките?

— Казаха, че щяло да спре, когато му дойде времето.

Тя изпуфтя.

— Толкова сте надебеляла — започна да се жалва тя. — И сте толкова… толкова скучна, Мери.

Аз я погледнах и почувствах как очите ми се напълниха със сълзи.

— Зная — казах й. — Точно така се чувствам.

— Вие родихте син на краля — майка ми се опитваше да ме окуражи, но аз чувствах нетърпението в гласа й. — Всяка жена на света би отрязала дясната си ръка, само да има това, което имате вие. Всяка жена би скочила бързо от леглото, за да е до краля, да се смее на шегите му, да пее песни с него и да яздят заедно.

— Къде е синът ми? — попитах аз безучастно.

Тя се поколеба за миг — изглеждаше объркана.

— Знаете къде е. В Уиндзор.

— Знаете ли кога го видях за последен път?

— Не.

— Преди два месеца. Когато се върнах от църква, него го нямаше.

Това й беше безразлично.

— Но разбира се, че ще го вземат — каза тя. — Разбира се, ние уредихме да се грижат добре за него.

— Други жени.

— Какво значение има това? — майка ми съвсем искрено недоумяваше. — За него се грижат добре и той носи името Хенри в чест на краля — тя не можа да прикрие досадата в гласа си. — А бъдещето е пред него!

— Но на мен ми липсва.

За миг тя изглеждаше така, сякаш й бях проговорила на китайски или на арабски.

— Защо?

— Липсва ми не само той, но и Катерина.

— Затова ли имате такъв навъсен вид?

— Не съм навъсена — казах аз унило. — Тъжна съм. Толкова съм тъжна, че нямам желание да правя нищо друго, освен да заровя глава във възглавницата и да плача, без да спра.

— И това е, защото детето ви липсва? — майка ми трябваше да го чуе още веднъж — за нея това беше така странно.

— А аз никога ли не съм ви липсвала? — викнах аз. — Ако не аз, то поне Ана? Взели са ни от вас като невръстни деца и са ни пратили във френския кралски двор. Тогава не ви ли беше мъчно за нас? Някой друг ни е учил да четем, да яздим понитата си и някой друг ни е вдигал от земята, когато сме падали. Никога ли не ви е минавало през ум, че желаете да видите децата си?

— Не — каза тя простичко. — Не бих могла да намеря по-добро място за вас от френския краски двор. Щях да съм лоша майка, ако ви бях оставила у дома, при себе си.

Аз се извърнах. Чувствах, че страните ми са мокри от сълзи.

— Ако можехте да видите бебето си, щяхте ли да сте щастлива? — попита майка ми.