Другата кралица

— Оставях я да прави каквото смятах за правилно — казвам уморено. — Оставях я да излиза на езда, както ми беше наредено, заради здравето й. Тя се разболя, докато беше поверена на моите грижи, и съжалявам за това. Позволявах й да седи с жена ми и да шие заедно с нея, за да си правят компания. Знам със сигурност, че разговаряха единствено за дреболии.

Виждам пламъчето, което проблясва в тъмните й очи при тези думи. Винаги се е гордяла, че притежава интелигентността и образоваността на мъж.

— Женски приказки — подхвърлям пренебрежително и я виждам как кимва одобрително. — А през повечето вечери тя се хранеше с нас, защото не искаше да е сама. Свикнала е да е заобиколена от много хора. Свикнала е да има придворни, а сега си няма никого.

— Под собствен брокатен балдахин! — възкликва тя.

— Когато най-напред ми я поверихте, вие ми наредихте да се отнасям с нея като с властваща кралица — отбелязвам с възможно най-мек тон. Не трябва да избухвам: ще бъде равносилно на смърт дори да повиша глас. — Трябва да съм писал на вас и на Сесил поне дузина пъти с питане дали мога да намаля числеността на домакинството й.

— Но така и не го направихте! Обслужват я стотици хора!

— Те непрекъснато се връщат — казвам. — Отпращам ги и й казвам, че трябва да има по-малко слуги и компаньони, но те никога не си тръгват. Изчакват няколко дни и после се връщат.

— О? Толкова много ли я обичат? Толкова ли е обичана? Нима слугите й я обожават толкова много, че й служат безплатно?

Това е нов капан.

— Може би нямат къде другаде да отидат. Може би са бедни слуги, които не могат да си намерят друг господар. Не знам.

При тези думи тя кимва:

— Много добре. Но защо й позволихте да се срещне с лордовете от Севера?

— Ваша светлост, те ни срещнаха случайно, когато бяхме излезли на езда. Не смятах, че това може да навреди с нещо. Те яздиха с нас няколко минути, не са се срещали насаме с нея. Нямах представа какво подготвят. Знаете как я отведох на безопасно място в мига, когато те събраха армията си. Подчинявах се до последната буква на всяко съобщение от Сесил. Дори той ще ви каже това. Отведох я в Ковънтри за по-малко от три дни. Държах я далеч от тях и я пазех внимателно. Те не дойдоха за нея, бяхме твърде бързи за тях. Опазих я заради вас. Ако бяха дошли да я вземат, с нас щеше да е свършено; но аз я отведох твърде бързо и те не можаха да реагират.

Тя кимва.

— А този нелеп годеж?

— Норфолк ми писа за него, а аз предадох писмото му на кралицата — казвам искрено. — Съпругата ми веднага предупреди Сесил.

Не казвам, че тя стори това, без да ми съобщи. Че аз никога нямаше да прочета лично писмо и да го препиша. Че се срамувам от това, че Бес е шпионка на Сесил толкова, колкото и от сянката на подозрение, паднала върху мен. Бес, като шпионка на Сесил, ще ме спаси от сянката на подозрението. Но и в двата случая съм унижен.

— Сесил не ми каза нищо за това.

Поглеждам лъжеца право в лицето. Изражението му е на учтив интерес. Той се накланя напред, сякаш за да чуе по-добре отговора ми.

— Казахме му веднага — повтарям уверено. — Не знам защо не ви го е съобщил. Смятах, че ще ви каже.

Сесил кимва, сякаш доводът е убедително изтъкнат.

— Нима е смятала, че може да направи братовчед ми крал? — пита ожесточено Елизабет. — Нима е смятала, че той ще управлява Шотландия и ще бъде мой съперник тук? Нима Томас Хауърд е смятал да стане Томас, крал на Шотландия?

— Тя не ми доверяваше плановете си — казвам искрено. — Знам единствено, че напоследък се надяваше, че с ваше позволение ще се оженят, и че той ще й помогне да се справи с шотландските лордове. Доколкото знам, най-голямото й желание винаги е било единствено да се върне в кралството си. И да го управлява добре: като ваша съюзница.

Не казвам „както вие обещахте, че ще стане“. Не казвам: „както всички знаем, че беше редно да сторите“. Не казвам: „само ако се бяхте вслушали в сърцето си, а не в подлите измислици на Сесил, нищо от това нямаше да се случи“. Кралицата не е господарка, която обича да й напомнят за нарушените обещания. А в този миг аз се боря за живота си.

Тя става от стола си и отива до прозореца, за да се загледа навън през пътя, който се спуска надолу от замъка. На всички врати са поставени допълнителни стражи, а на входа има допълнителни пазачи. Този кралски двор още се страхува от обсада.

— Мъже, на които цял живот съм се доверявала, ме предадоха в този момент — казва горчиво тя. — Мъже, на които бях готова да поверя живота си, вдигнаха оръжие срещу мен. Защо сториха това? Защо предпочитат тази израснала във Франция непозната чужденка пред мен? Тази кралица, лишена от добро име? Тази така наречена красавица? Това многократно омъжвано момиче? Аз пожертвах младостта си, красотата си и живота си за тази страна, а те хукват след една кралица, която осмисля живота си със суета и похот.

Едва се осмелявам да проговоря:

— Мисля, че причината е по-скоро във вярата им… — казвам предпазливо.