Другата кралица

— Бес прави най-доброто, което може — казвам. — Прави най-доброто, на което е способна, от обич към вас. Но и двамата бихме предпочели да сме в двора с вас, отколкото да живеем в Тътбъри с кралицата на шотландците. И за двама ни това е като заточение! И двамата сме нещастни. — Долавям как в гласа ми прозвънва нотка истина, поне при тези думи. — И двамата сме много нещастни — казвам искрено. — Мисля, че никой от двама ни не си даваше сметка колко трудно ще бъде това.

— Разноските ли? — присмехулно подмята тя.

— Самотата — казвам тихо.

Тя въздиша, сякаш е стигнала до края на трудна работа.

— През цялото време бях сигурна, че каквото и да казват всички, вие сте ми верен. А също и добрата ми Бес.

— Наистина сме — казвам. — И двамата.

Започвам да си мисля, че може и да изляза от тази стая като свободен човек.

— Хейстингс може да я отведе в дома си, докато решим какво трябва да се прави с нея — казва тя. — Можете да се върнете в Чатсуърт с Бес. Можете да започнете брачния си живот отначало. Отново можете да бъдете щастливи.

— Благодаря ви — казвам аз. Покланям се ниско и тръгвам заднешком към вратата. Няма смисъл да споменавам огромната сума, която ми дължи за подслона на кралицата. Няма смисъл да й казвам, че Бес никога няма да ми прости за загубата на това състояние. Безсмислено е да роптая и да казвам, че не можем да започнем брачния си живот отначало: той е съсипан, навярно завинаги. Би трябвало да съм щастлив просто от факта, че ще изляза оттук без конвой от стражи, които да ме отведат в Тауър, където приятелите ми чакат смъртната си присъда.

На вратата се поколебавам:

— Реши ли ваша светлост какво ще стане с нея?

Кралицата ме стрелва със суров, мнителен поглед:

— Защо се интересувате?

— Бес ще ме пита — казвам неубедително.

— Ще бъде държана в плен, докато успеем да преценим как да постъпим — казва тя. — Срещу нея не може да има процес за държавна измяна, тя не е моя поданица, следователно не може да бъде обвинена в държавна измяна. Сега не може да бъде върната в Шотландия, явно е, че не може да й се има доверие. Тя направи живота ми невъзможен. Направи собствения си живот невъзможен. Тя е глупачка. Не искам да я държа вечно в плен, но не виждам какво друго мога да направя с нея. Възможностите са две: или това, или смъртта й, а очевидно не мога да убия една своя посестрима кралица и моя братовчедка. Тя е глупачка, че ме принуждава да се изправям пред тази дилема. Тя вдигна залозите до победа или смърт, а аз не мога да й дам нито едното, нито другото.

— Мисля, че тя би искала да сключи мирно споразумение с вас — казвам предпазливо. — Тя е готова да спази един мирен договор с вас. Винаги говори за вас с най-дълбоко уважение. Бунтът ни най-малко не беше нейно дело и тя се готвеше да се върне в Шотландия като ваша съюзница.

— Сесил казва, че не може да й се има доверие — казва тя кратко. — А самата тя ме научи да не й се доверявам. И чуйте това, Талбот: ще приема мнението на Сесил пред това на човек, който позволи на шотландската кралица да бъде ухажвана, да се сгоди и да планира бунт под собствения му покрив. В най-добрия случай вие сте били прекалено доверчив към нея, Шрусбъри. Моля се на Бог да не е нещо по-лошо. Тя ви е заблудила, надявам се да не ви е прелъстила.

— Кълна се, че не е — казвам.

Тя кимва, без да се впечатли.

— Можете да се върнете при съпругата си.

Покланям се.

— Винаги съм ви верен — казвам от прага.

— Знам какво правите — казва тя безцеремонно. — Известна ми е всяка ваша постъпка, Сесил има грижата за това. Но вече не знам какво мислите. Някога знаех какво мислите всички вие, но сега се превърнахте в загадка, всички вие. Всички изгубихте верността си. Не знам какво искате всички вие. Сега вие сте неясни и загадъчни за мен, след като някога ми бяхте толкова ясни.

Откривам, че не мога да й отговоря. Би трябвало да съм по-хитър придворен и да разполагам с успокояващи или дори ласкателни думи. Но тя е права. Вече не разбирам себе си, нито света, който Сесил създаде. Станал съм загадка за самия себе си.

— Можете да си вървите — казва студено тя. — Сега всичко е различно.

Януари 1570, замъкът Тътбъри: Бес

Моят съпруг, графът, се прибра от Лондон, стиснал мълчаливо устни. Толкова е пребледнял, сякаш отново страда от пристъп на подагра. Когато го питам дали е болен, той мълчаливо поклаща глава. Тогава виждам, че на гордостта му е нанесена дълбока рана. Кралицата го е унижила пред другите благородници. Не би могла да причини на този с право надменен и високомерен човек нищо по-лошо от това да намекне, че не може да му се има доверие: тя е сторила именно това.

Със същия успех можеше да го изпрати на изтезания, след като е могла да му каже, пред други хора, че вече не се ползва с нейното доверие. Той е един от най-големите благородници в Британия, а тя се отнася с него като с някакъв лъжлив прислужник, когото може да уволни от служба, защото краде. Тази кралица наистина умее да си служи с изтезания.