Другата кралица

Опитват се да направят така, че да не ми остане никакво време насаме с епископ Лесли, но на мен ми трябва само един миг, и аз си открадвам този миг, когато той се качва на коня си в двора пред конюшнята, а Бес е потънала в разговор с големия си приятел Уилям Сесил.

— По силата на това споразумение ще ме изпратят обратно в Шотландия с армия, която да ме защитава — казвам му бързо. — Ще следите Сесил и Елизабет да се придържат към него. Това е моето бъдеще. Ще се погрижите те да не ни измамят.

— Доверете ми се — казва той. С мъка се качва на седлото. — Ако не се върнете в Шотландия до следващата пролет, тогава самият Филип Испански ще дойде да ви върне на трона ви. Имам думата му за това.

— Собствената му дума?

— Почти толкова сигурно — казва той. — Ридолфи има неговото обещание. Ридолфи е центърът на Великото начинание и ще уреди всичко. Той няма да ви предаде, нито пък аз.

Зимата на 1570, замъкът Шефилд: Джордж

Места, на които намирам скрити и предателски писма до кралицата на шотландците:

1. Под един камък в градината — донесено ми от помощника на градинаря, който е прекалено глупав да разбере, че шилингът, залепен върху външната страна на писмото, е бил заплащане, за да й го отнесе тайно.

2. Поставено в специално изпечен за нея коледен хляб от собствения ми майстор на сладкиши и хлябове.

3. Зашито в подгъва на копринена рокля, изпратена като подарък от нейни приятели в Париж.

4. Пъхнато в страниците на книга от шпионин в Испанска Нидерландия.

5. Сгънато в топ брокат от Единбург.

6. Донесено от един от собствените й пощенски гълъби Бог знае откъде, но именно от това писмо съм особено разтревожен, защото птицата не беше изтощена от продължителен полет: който и да го е изпратил, трябва да е някъде наблизо.

7. Пъхнато под седлото й, където го намирам, докато я повдигам да се качи на коня си, за да излезем на езда. Тя се изсмя, сякаш това нямаше значение.

8. В нашийника на кученцето й. Тези последни двама приносители трябва да са хора от собственото ми домакинство, които служат като куриери на приятелите й. Тя лично обучи пощенския гълъб, като се преструваше пред мен, че иска питомни гълъби. Аз лично й ги дадох, което ме превръща в още по-голям глупак.

— Това трябва да спре — казвам й. Опитвам се да говоря строго, но тя тъкмо къпе кученцето си и е сложила ленена престилка върху роклята си, диадемата й е оставена настрана и косата й се спуска по гърба, измъкнала се от фуркетите. Тя е прекрасна като млада перачка в приказна история, и се смее на кучето, което пляска във водата на ваната и се извива, докато тя се опитва да го удържи.

— Шюзбюи! — възкликва тя от удоволствие, че ме вижда. — Ето, Мери, отведете малкия Пеш, той е твърде палав и прекалено мокър.

Кученцето се хвърля, успява да се освободи и се разтръсква енергично, като измокря до кости всички ни. Кралицата се разсмива:

— Отведете го! Отведете го! Vite! Vite!15 И го изсушете!

Връщам си сериозното изражение.

— Предполагам, че няма да ви хареса, ако ви го отнема завинаги?

— Ни най-малко — отвръща тя. — Но защо би ви хрумнало да извършите подобна жестока постъпка? С какво ви е обидил Пеш?

— Или ако откажа да ви давам книги, или нов плат за рокля, или ако не ви позволявам да се разхождате в градината?

Тя се изправя на крака и смъква ленената си престилка — жест, толкова домашен и обикновен, че едва се сдържам да не уловя ръката й и да я целуна, сякаш сме младоженци в собствената ни малка къща.

— Милорд, обиден ли сте ми за нещо? — пита мило тя. — Защо ме заплашвате така? Нещо не е наред ли? Да не би Бес да се е оплакала от мен?

Поклащам глава:

— Става дума за писмата ви — казвам. — Трябва да дадете списък на хората, които имат право да ви пишат. Намирам писма навсякъде. Стражите ми носят по едно почти всеки ден.