Другата кралица

— Аз нямам държавни тайни — казвам категорично. — Трябва да ми бъде позволено да пиша на приятелите и семейството си.

— И на Ридолфи? — пита той внезапно.

Запазвам изражението на лицето си напълно непроменено. Не позволявам то да трепне дори съвсем леко в знак, че съм разпознала името. Той може да се взира в мен като в някакъв портрет, но пак няма да види тайната ми.

— Не знам нищо за никакъв… Ридолфи — казвам, сякаш това име ми е съвсем чуждо. — Не знам нищо за никакви писма.

— Умолявам ви — казва неловко Мортън, цял пламнал от искреност и смущение, задето е принуден да нарича една дама и кралица безогледна лъжкиня. — Няма да споря с вас кого познавате или на кого пишете. Аз не съм шпионин. Не съм тук, за да ви залагам капан, ваша светлост, аз съм ваш истински приятел и съм тук, за да уредя подробностите по завръщането ви в Шотландия и на престола. И затова ви умолявам да не задействате никакви заговори, да не пишете на никакви конспиратори, да не се доверявате на никого освен на мен и на лорд Шрусбъри, и на самата кралица на Англия. Всички ние сме решени да ви видим отново на трона ви. Трябва да бъдете търпелива: но ако бъдете търпелива и почтена, както подобава на велика кралица, каквато сте вие, тогава ще ви видим върната на власт тази година, може би този Великден.

— Този Великден?

— Да.

— Давате ли ми думата си?

— Да — казва той, и аз му вярвам. — Но вие ще ми дадете ли вашата?

— Моята дума? — повтарям ледено.

— Вашата честна дума на кралица, че няма да заговорничите с враговете на Англия.

Замълчавам. Той изглежда изпълнен с надежда, сякаш безпрепятственото ми завръщане в Шотландия и всичките му планове зависят от този момент.

— Много добре. Обещавам — изричам тържествено.

— Давате думата си като кралица?

— Давам ви думата си като кралица — изричам твърдо.

— Няма тайно да получавате или да изпращате писма? Няма да се включвате в никакви заговори срещу мира на Англия?

— Давам ви думата си, че няма.

Мортън въздиша и хвърля поглед към Шрусбъри, сякаш е изпълнен със силно облекчение. Шрусбъри се приближава и ми се усмихва.

— Казах ви, че ще обещае — казва той. — Кралицата е решена да се върне на трона си. Тя ще се отнесе към вас и към всичките ви предани сънародници с безупречна почтеност.

Март 1571, замъкът Шефилд: Джордж

Кралицата и аз яздим към къщи в ярката слънчева светлина на пролетното пладне: зад нас се движи каруца с две убити сърни за месните запаси на Бес. Кралицата е във весело настроение: тя обича ездата и язди по-добре от всяка жена, която съм срещал: може да надмине в ездата повечето мъже.

Когато минаваме през голямата порта към конюшнята, сърцето ми се свива, като виждам Бес да ни чака, с ръце на хълбоците, истинско олицетворение на оскърбена съпруга. Кралицата надава лек изненадан смях и извръща глава, за да не може Бес да види колко й е забавно.

Слизам от коня си и повдигам кралицата, за да я сваля от седлото, а после двамата се обръщаме към Бес като деца, които очакват да им се скарат.

Тя прави неохотно реверанс.

— Трябва да отидем в Тътбъри — казва тя без предисловие.

— Тътбъри? — повтаря кралицата. — Мислех, че трябва да останем тук, а след това да заминем за Шотландия?

— Дойде писмо от двора — казва Бес. — Започнах отново да опаковам багажа.

Тя подава запечатаното писмо на кралицата, кимва ми студено и се отдалечава с едри крачки към мястото, където подготвят пътническите коли за ново пътуване.

Цялата радост е изчезнала от лицето на кралицата, когато ми подава писмото.

— Кажете ми вие — казва тя. — За мен е непоносимо да го чета.

Разчупвам печата и отварям писмото. От Сесил е.

— Не разбирам напълно — казвам аз. — Пише, че трябва да се върнете в Тътбъри за по-голяма безопасност. Казва, че в Лондон е имало инциденти.

— Инциденти ли? Какво има предвид той?

— Не казва. Не казва нищо повече от това, че следи положението и ще бъде по-спокоен за безопасността ви, ако сте в Тътбъри.

— Ще бъда в по-голяма безопасност, ако съм в Шотландия — троснато казва тя. — Казва ли кога трябва да отидем?

— Не — казвам. Подавам й писмото. — Ще трябва да отидем, след като ни го нарежда той. Но ми се иска да знаех какво е наумил.

Тя ми хвърля кос поглед:

— Мислите ли, че Бес ще знае? Възможно ли е той да й е писал отделно? Възможно ли е да й е казал от какво се опасява?

— Може и да го е направил.

Тя изхлузва червената си кожена ръкавица и слага длан върху китката ми. Питам се дали може да усети как пулсът ми се ускорява при допира на пръстите й.

— Питайте я — прошепва тя. — Разберете от Бес какво мисли Сесил, и ми кажете.

Март 1571, по пътя от замъка Шефилд към Тътбъри: Бес