Дъщерите на мрака

Тя можеше да вкуси ухапаната си устна. Беше сякаш да смучеш монета. Кръвта имаше вкус на мед, което, тя осъзна внезапно, имаше вкус на страх. Нещо отвори вратата на колибата.

Това което се случи беше, че Мари-Линет замръзна. Нещо нечовешко беше след нея. Нещо което душеше като животно, но можеше да отваря врати като човек. Тя не можеше да види какво е - просто сянка в тъмнината. Тя не си помисли да включи фенера - единствения й импулс беше да смачка нещото с лопата, да го нападне преди то да нападне нея. Тя трепереше изпълнена с инстинкта за чисто, примитивно насилие. Вместо това, тя успя да прошепне:

- Кой е? Кой е там?

Познат глас се обади.

- Знаех че ще направиш това, Навсякъде те търсех.

- О, Господи, Марк. - Мари-Линет се облегна на стената, пускайки лопатата. - Марк, ти не... Ще говорим после... Чу ли нещо отвън? - тя се опитваше да събере мислите си.

- Като какво? - той беше толкова спокоен. Това накара Мари-Линет да се почувства глупаво. Тогава гласът му стана по-остър. - Като вой?

- Не. Като душене. - дъхът на Мари-Линет се забави.

- Не чух нищо. По-добре да излезем. Какво ще кажем, ако Джейд се появи?

Мари-Линет не знаеше как да отговори на това. Марк беше в различен свят, щастлив, блестящ свят където най-лошото което можеше да се случи беше посрамване. Най-сетне тя каза:

- Марк, слушай ме. Аз съм ти сестра. Нямам никакви причини по които да те лъжа, или да те мамя, или да поставям някой който харесваш в лошо положение. И аз просто не си правя заключения, не си представям неща. Но ти казвам, напълно сериозно, че има нещо странно около тези момичета.

Марк отвори устата си, но тя продължи.

- Затова сега има само две неща на които да повярваш, и едното е съм се побъркала напълно, а другото е да повярваш, че казвам истината. Наистина ли мислиш, че съм луда?

Тя се замисли за миналото докато казваше това, за всички нощи когато се държаха един за друг, когато майка им беше болна, за книгите които тя четеше на глас, за времето когато му слагаше допълнително бисквити за обяд. И някак си, макар да беше тъмно, тя можеше да усети, че Марк също си спомняше. Те бяха споделили толкова много неща. Винаги щяха да са свързани.

Най-сетне Марк каза тихо:

- Не си луда.

- Благодаря ти.

- Но не знам какво да мисля. Джейд не може да нарани никого. Просто го знам. И откакто я срещнах - той направи пауза. - Мер, сякаш сега вече знам защо съм жив. Тя е различна от всяко момиче, което познавам. Тя е толкова... тя е толкова смела, и забавна, и толкова... себе си.

А пък аз си помислих, че е заради русата коса, Мари-Линет си помисли. Показва колко повърхностна съм. Тя беше разчувствана и изненадана от изненадата в Марк - но най-вече беше уплашена. Ужасена. Нейния чудат, циничен брат беше открил някого, за когото да се интересува най-сетне... и момичето вероятно произлизаше от Локреция Борджия.

И сега, макар че не можеше да го види, тя можеше да чуе молбата в гласа му.

- Мер, не може ли просто да си вървим вкъщи?

На Мари-Линет й стана лошо.

Тя не каза нищо и главите и на двамата се обърнаха към прозореца на колибата.

Отвън светлина се беше включила.

- Затвори вратата. - Мари-Линет изсъска, с тон който накара Марк веднага да затвори вратата. - И пази тишина... - тя добави, хващайки ръката му и издърпвайки го до стената. Тя погледна внимателно през прозореца.

Роуан излезе от задната врата първо, последвана от Джейд и Кастрел. Кастрел носеше лопата.

О. Боже. Мои.

- Какво става? - Марк каза, опитвайки се да погледне. Мари-Линет сложи ръката си върху устата му. Това което се случваше беше, че момчетата разравяха градината отново.

Този път тя не видя нищо увито в торби за боклук. Какво правеха тогава?

Унищожаваха доказателствата? Щяха ли да го вземат до къщата и да го изгорят, да го накълцат?

Сърцето и биеше лудо.

Марк се беше извил и гледаше навън. Мари-Линет го чу да си поема въздух - след това да се задавя. Може би се опитваше да измисли обяснение за това. Тя стисна рамото му.

Двамата наблюдаваха, докато момичетата се редуваха с лопатата. Мари-Линет отново беше възхитена от това колко силни бяха те. Джейд изглеждаше толкова крехка.

Всеки път когато едната от сестрите оглеждаха градината, сърцето на Мари-Линет пропускаше удар. Не ни виждат, не ни чуват, не ни хващат, помисли си тя.

Когато голяма купчина от пръст се беше събрала, Роуан и Кастрел се протегнаха в дупката. Те вдигнаха дълъг увита в торби за боклук предмет, който Мари-Линет беше виждала преди. Изглеждаше че беше корав и учудващо лек. За първи път, Мари-Линет се зачуди дали не е прекадено леко, за да бъде тяло. Или прекадено твърдо... колко дълго трае разлагането?

Дишането на Марк беше неравно, почти хриптене. Момичетата носеха торбите към дупката в оградата. Марк изпсува. Мозъкът на Мари-Линет препускаше. Тя изсъска:

- Марк, остани тук. Ще ги последвам...

- Идвам с теб!

- Трябва да кажеш на татко, ако нещо ми се случи...

- Идвам с теб.

Това не беше времето за спорове. И нещо в Мари-Линет се радваше на силата на Марк, която да я подкрепя. Тя си пое въздух.

- Хайде, тогава. И не издавай шум.