Дъщерите на мрака

Тя се притесняваше, че може вече да са изгубили сестрите, беше толкова тъмна нощ. Но когато тя и Марк се промушиха през храстите, тя видя светлина пред тях. Малка, прозрачна светлина. Сестрите използваха фенер.

Тихо, много внимателно. Мари-Линет се посмя да го каже на глас на Марк, но тя продължи да си го мисли отново и отново, като ръководство. Цялата й концентрацията беше насочена към малката движеща се светлина, която ги водеше, като падаща комета в тъмнината.

Светлината ги поведе на юг. Не след дълго те се намериха в гората.

Къде отиват? Мари-Линет си помисли. Тя можеше да почувства трептене в мускулите си, докато се опитваше да се движи колкото се може по-бързо без да издава звук. Те имаха късмет - земята беше покрита от иглички паднали от дърветата. Игличките бяха ароматни и леко влажни и заглушаваха стъпките. Мари-Линет едва можеше да чуе как Марк върви зад нея, осен когато не се спъваше.

Те вървяха сякаш цяла вечност. Беше пълна тъмнина и Мари-Линет много бързо изгуби всякаква представа къде се намираха. Или как щяха да се върнат.

О, Господи, бяха луда да направя това - и да доведа Марк. Ние се намираме по средата на горите с три луди момичета...

Светлината спря да се движи. Мари-Линет се спря, вдигайки ръка в която Марк веднага се блъсна. Тя гледаше светлината, опитвайки се да се обеди, че не се отдалечава.

Не. Стоеше на едно място. Беше насочена към земята.

- Нека се приближим. - Марк прошепна, слагайки устните си до ухото на Мари-Линет. Тя кимна и започна да се промъква към светлината, толкова бавно и тихо, колкото можеше. На всеки няколко стъпки тя правеше пауза и стоеше напълно неподвижно, чакайки да види дали светлината ще се насочи към нея.

Не се насочи. Тя се наведе и изпълзя последните няколко метра, където момичетата бяха спрели. След като вече беше там, тя имаше добра гледка на това което правеха.

Копаеха. Кастрел загребваше иглички настрани и правеше дупка. Мари-Линет усети как Марк се прокрадва до нея, смачквайки папрат и дървесина. Тя можеше да усети как гърдите му натежаваха. Тя знаеше, че той вижда това което и тя вижда.

Съжалявам. О, Марк, толкова съжалявам.

Сега нямаше как да го отрече. Мари-Линет знаеше. Тя дори не трябваше да вижда какво има в торбата.

Как ще открия това място отново? Когато доведа шерифа, как ще запомня това? Това е като лабиринт в онези компютърни игри - Смесена Вечно-зелена Г ора във всяка посока, и нищо което да помогне да се ориентира.

Тя задъвка устната си. Леглото от иглички върху което лежеше беше меко и наистина удобно. Те можеха да чакат тук дълго време, след като сестрите си тръгнеха, и след това да маркира дърветата някак. Да направи снимки. Да вържат чорапите си за клоните.

Пред тях светлината показа ръка, която оставяше лопатата. Тогава Роуан и Кастрел вдигнаха торбата -Джейд вероятно държеше фенера, Мари Линет си помисли - и я поставиха в дупката.

Хубаво. Сега я покрийте и тръгнете.

Светлината показа Роуан, която се навеждаше, за да вземе лопатата отново. Тя започна бързо да покрива дупката с пръст. Мари-Линет беше щастлива. Скоро ще приключи, помисли си тя, и изпусна леко дъх в облекчение. И в този момент всичко се промени.

Фенерът започна да се върти на всички страни. Мари-Линет замръзна, чувствайки как очите й се разширяват. Тя можеше да види светлата златна коса около лицето й.

Кастрел. Кастрел стоеше, насочена към Марк и Мари-Линет, тялото й се напрегна и замръзна. Слушаше. Слушаше. Мари-Линет стоеше напълно неподвижно, с отворена уста, опитвайки се да диша без да издава звук. Имаше неща които се движеха в мекото, ароматно легло от иглички под нея. Тя не посмя да се движи дори когато усети нещо да пълзи по крака и под полата й. Нейните собствени уши звъняха. Но гората беше мълчалива... никакъв звук. Всичко което Мари-Линет можеше да чуе беше собственото си сърце, което биеше лудо в гърдите й - макар че чувстваше сякаш се е придвижило към гърлото й. Накара главата й да се поклаща в ритъм.

Тя беше уплашена. Не беше просто страх. Това беше нещо, което тя не можеше да си спомни да е изпитвала откакто е била на девет или десет.Страх от призраци. Страх от нещо, което дори не си сигурен, че съществува. Някак си, наблюдавайки профила на Кастрел в тъмната гора, Мари-Линет беше изплашена от чудовища. Тя имаше ужасно, ужасно чувство.

О, моля те... не трябваше да водя Марк тук.

Тогава тя осъзна, че дишането на Марк правеше шум. Само лек звук, не подсвиркване, по-скоро като мъркане на котка. Това беше звукът който издаваше като малък, когато дробовете му не бяха добре.

О, Марк, не. Не дишай. Задръж дъха си - Всичко стана много бързо.

Кастрел се стрелна напред. Мари-Линет видя силуета й да бяга и да скача с невероятна скорост. Прекалено бързо - никой не се движи толкова бързо... никой човек... Какво са тези момичета?

Зрението й се започна да присветква, сякаш стоеше под ярка светлина. Тъмни дървета навсякъде. Една картина се поясни. Кастрел нападаше.

Защитавай Марк...