Дъщерите на мрака

Това ще му се отрази много лошо, Мари-Линет си помисли, любопитно безчувствено. Имам предвид, ако оживеем след това, което няма да стане, ще му се отрази много лошо. Той вече се страхуваше от момичетата, и беше песимистично настроен към живота като цяло.

- Защо всички да не седнем? - Роуан каза с въздишайки. - Трябва да помислим.

Марк извърна главата си назад и се засмя кратко.

- Защо не? - каза той. - Нека всички седнем, защо не?

Те са бързи като състезателни хрътки, Мари-Линет си помисли. Ако избягаме сега, те ще ни настигнат. Но ако седнем, и те се почувстват удобно, и ако ги разсея - или ако ги ударя с нещо...

- Сядай! - тя заповяда на Марк бързо. Роуан и Кастрел се преместиха далеч от елена и седнаха. Джейд стоеше с ръце върху бедрата си за момент, след това седна, също.

Седейки, Марк все още се държеше като пиян. Той размаха фенера.

- Вие момичета сте нещо друго. Вие сте всъщност...

- Ние сме вампири. - Джейд каза остро.

- Да бе. - Марк се засмя тихо на себе си. - Да.

Мари-Линет взе фенера от ръцете му. Тя искаше да е у нея. И беше направен от много пластмаса и метал. Беше оръжие.

И докато една част от мозъка й мислеше: Насочи светлината към очите им в точния момент и след това удари една от тях, друга част мислеше: Тя има предвид, че те са хора, които се мислят за вампири, хора с онази странна болест, която ги кара да изглеждат анемични, и една последна част казваше: Може и да си го признаеш - те са истински. Мнението на Мари-Линет за света беше преобърнато наопаки.

- Просто не мразиш ли това. - Марк каза. - Срещаш момиче и тя изглежда добре и ти казваш на приятелите си и после преди да си се усетил тя се оказва вампир. Просто не мразиш ли когато става така?

О, господи. Той се държи истерично, Мари-Линет осъзна. Тя го хвана за раменете и изсъска в ухото му.

- Стегни се, веднага.

- Не виждам какъв е смисълът да говорим с тях, Роуан. - каза Кастрел. - Знаеш какво трябва да направим.

И Роуан разтри челото си.

- Мислих си да им повлияем. - тя каза тихо.

- Знаеш, че няма да подейства. - гласът на Кастрел беше мек и равен.

- Защо? - Джейд каза остро.

- Последваха ни с причина. - Роуан каза изморено. Тя кимна към дупката. - Значи са били подозрителни от известно време - от колко време? - тя погледна към Мари-Линет.

- Видях ви да копаете дупката вторник вечер. - Мари-Линет каза. Тя кимна към дупката. - Това там леля ви ли е?

Имаше кратко мълчание и Роуан изглеждаше смутена. След това тя наклони главата си леко. Грациозно.

- О, по дяволите. - Марк каза. Очите му бяха затворени и главата му се въртеше. - О, по дяволите. Вкарали са Г-жа Би в чанта.

- Два дни. - Роуан каза на Джейд. - Подозирали са за цели два дни. Не можем да премахнем спомени свързани с други неща за толкова дълго време. Никога няма да разберем дали сме ги премахнали всичките.

- Ами, тогава може да вземем всичко от последните два дни. - Джейд каза.

Кастрел изсумтя.

- И ще имаме още двама души разхождащи се наоколо с изтрита памет?

Мари-Линет осъзна.

- Тод Акърс и Вик Кембъл. - каза тя. - Направили сте им нещо, за да получат амнезия. Знаех, че има някаква връзка.

- Нямаме друг избор. - Кастрел каза тихо на Роуан. - И ти го знаеш, толкова добре колкото мен.

Тя не беше злобна, Мари-Линет осъзна. Просто практична. Ако лъвица или вълк можеха да говорят, биха казали същото нещо.

- Трябва или да убием или да умрем, толкова е просто.

Въпреки себе си, Мари-Линет почувства нещо като възхищение - и уважение. Очите на Марк сега бяха отворени. И Роуан изглеждаше тъжна, толкова тъжна.

Ужасно е, изражението й казваше, но някой тук ще трябва да пострада.

Роуан наведе глава, след това я вдигна, за да се обърне към Мари-Линет директно. Очите им се срещнаха, и задържаха. След момент изражението на Роуан се промени леко и тя кимна. Мари-Линет знаеше, че в този момент те комуникират без думи. Всяка разпознавайки другата като алфа женска, която щеше да се бори и умре за клана й. Което значеше, че й двете бяха големи сестри.

Да, някой щеше да пострада, Мари-Линет си помисли. Ти заплаши семейството ми, ще отвърна на удара.

Тя знаеше, че Роуан разбра. Роуан щеше да се чувства ужасно, че ще я убие...

- Не. - глас каза енергично, и Мари-Линет осъзна, че беше Джейд. И следващата секунда Джейд беше права, с кръстосани ръце, думи бликащи като експлозия. - Не, не можете да убиете Марк. Няма да ви позволя.

Роуан каза:

- Джейд, знам че това е трудно...

Кастрел я прекъсна.

- Джейд, не хленчи...

Джейд трепереше, тялото й беше напрегнато като на котка готова да се бие. Нейния глас беше по-силен от техните.

- Просто не можете да го направите! Мисля... мисля...

- Джейд...

- Мисля че той е моята сродна душа!

Мъртва тишина.

След това Роуан изпъшка: - О, божичко...

Кастрел каза: - О, разбира се.

И двете гледаха към Джейд. Фокусирани върху нея. Мари-Линет си помисли, сега.

Тя замахна с фенера яростно към Кастрел, искайки да я отстрани първо, предполагайки, че Роуан ще остане, ако Кастрел беше наранена. Но ударът никога не стигна до края си, Марк се хвърли пред нея, удряйки ръката й.

- Не наранявай Джейд!