Дъщерите на мрака

- Всеки вид има нещо, което може да го нарани. - каза тя. - Сребро за върколаци, желязо за вещици... и дърво за вампири. Това е единственото нещо, което може да пререже кожата ни. - добави тя.

- Нямах предвид това. Исках да кажа - защо. - Мари-Линет каза, но вече знаеше защо. Тя наблюдава как червена течност започна да се стича от порязването на китката на Роуан.

Размяна на кръв, Роуан беше казала.

Мари-Линет преглътна. Тя не гледаше към Марк и Кастрел.

Ще го направя първо и след това той ще види, че не е толкова лошо, каза си тя. Мога да го направя, мога да го направя... Така ще можем да останем живи.

Роуан гледаше към нея, предлагайки китката си.

Мед-кръв-страх, Мари-Линет си помисли, чувствайки се слаба.

Тя затвори очите си и сложи устата си на китката на Роуан. Топлина. Течност. И вкуса не беше на мед, а на нещо богато и странно. По-късно, тя винаги ще търси начини да го обясни, но тя можеше само да мисли за неща като - е, малко като миризмата на ванилията, и малко като усещането на коприната, и малко както водопада изглежда. Беше приказно сладко.

След това, тя се чувстваше така сякаш можеше да изкачи планини.

- О, божичко. - Марк каза, звучейки зашеметен. - Ако бутилирате това нещо, ще изкарате милиони.

- И преди е било обмисляно. - Кастрел каза студено. - Хората ни преследват заради кръвта ни.

- Ще говорим по-късно. - Роуан каза рязко. - Церемония - сега.

Съзнанието на Кастрел беше златно. В невероятни островръхи краища, изпращащи искри във всички посоки.

- Добре, Джейд. - Роуан каза. - Марк. Достатъчно. Пуснете се вече.

Мари-Линет видя, че тя физически разделяше Марк и Джейд. Марк имаше глупава усмивка, и Мари-Линет почувства малко завист. Какво ли ще е да видиш съзнанието на някой в когото си влюбен?

Съзнанието на Джейд беше сребърно и гладко, заплетена сфера, като орнамент от Коледна украса. И по времето когато Мари-Линет пиеше от кръвта на Джейд, тя се чувстваше весела и искряща. Сякаш планински потоци течаха във вените й.

- Добре. - Роуан каза. - Сега делим еднаква кръв. - тя протегна ръката си, и Джейд и Кастрел направиха същото. Мари-Линет погледна към Марк, след това и двамата протегнаха ръце и всички се държаха сега.

- Обещаваме да сме ви верни, да ви защитаваме винаги. - Роуан каза.

Тя кимна към Мари-Линет.

- Обещаваме да сме ви верни. - Мари-Линет повтори бавно. - Да ви защитаваме винаги.

- Това е. - Роуан каза простичко. - Ние сме семейство.

Джейд каза:

- Нека си ходим вкъщи.

Те трябваше да довършат заравянето на Леля Опал първо. Мари-Линет наблюдаваше докато Роуан посипваше гроба в иглички.

- Вие наследихте нашите семейни вражди, също. - Кастрел каза на Мари-Линет приятно. - Което означава, че трябва да ни помогнете да разберем кой я е убил.

- Точно това се опитвах да направя до сега.

Те оставиха елена на мястото си. Роуан каза:

- Има вече достатъчно животни тук. Няма да се похаби.

Да, това е живота, Мари-Линет си помисли, докато си тръгваха. Тя погледна зад себе си - и само за момент си помисли, че видя сянка с оранжеви очи, гледайки я. Беше прекалено голямо, за да бъде койот.

Тя отвори устата си, за да каже на останалите... и сянката изчезна.

Представих ли си това? Мисля че очите ми изневеряват. Всичко изглежда прекадено ярко.

Всичките й сетива изглеждаха променени - изострени. Правеше по-лесно излизането от гората, отколкото влизаше. Марк и Джейд не вървяха хванати за ръце - това щеше да бъде непрактично - но Джейд поглеждаше към него постоянно. И когато стигаха до по-неравни места, те си помагаха един друг.

- Щастлив си, нали? - Мари-Линет каза нежно, когато се намери до Марк.

Той се усмихна тревожно и стеснително.

- Да, предполагам, че съм. - след минута каза. - То е като... не знам как да го опиша, но е сякаш принадлежа с Джейд. Тя наистина ме вижда. Имам предвид, не външните неща. Тя ме вижда вътрешно, и ме харесва. Никой друг не е правил това... освен теб.

- Радвам се за теб.

- Слушай. - каза той. - Мисля че трябва да почнем да търсим за теб. Има много момчета...

Мари-Линет изсумтя.

- Марк. Ако исках да срещна момче, щях да срещна момче. Не се нуждая от помощ.

Той направи смутената усмивка отново.

- Съжалявам.

Но Мари-Линет си мислеше. Естествено че би искала да срещне някой, който щеше да я приема напълни, който ще дели всичко с нея. Това беше мечтата на всички. Но за колко хора се сбъдваше? И наоколо нямаше много момчета... Тя откри че мислеше за Джеръми Ловет отново. Неговите кафяви очи...

Но не можа да задържи картината. Продължаваше да изчезва. За неин ужас се промени в очи променящи се в сини и златни и сиви, зависещи от начина по който хващаха светлината.

О, Господи, не. Аш беше последния човек който щеше да я разбере. И тя не искаше да дели седалка в автобуса с него, камо ли живота си.

- Това което искам да знам е, кой ви направи вампири. - Марк каза. Те седяха на големите, Викториански мебели в хола на Фермата на Бърдок. Роуан беше запалила огън в камината. - Старата дама ли беше? Леля ви?

- Никой не беше. - Джейд каза, изглеждайки обидена. - Ние не сме създадени вампири. Ние сме Ламия. -тя го произнесе ЛАЙ-МИИ-ъх.