Духовна връзка

Понечих да възразя и да му кажа колко е глупав, но той явно нямаше намерение да изслуша лекцията, която щеше да чуе най-малко за десети път.

— Хайде, Джил, да вървим — рече безцеремонно. — Роуз трябва да обърне внимание и на останалите си гости.

Той побърза да отстъпи настрани. Мина ми мисълта дали да не използвам нещо по-убедително от думите, за да му налея малко здрав разум, когато се разнесе друг глас.

— Кога ще оправиш това? — Таша стоеше до мен и клатеше глава, докато наблюдаваше как племенникът й се отдалечава. — Тези двамата трябва пак да се съберат.

— Аз го зная. Ти го знаеш. Само те, изглежда, не го проумяват.

— Е, по-добре се заеми с това — не се отказваше Таша. — Ще стане твърде късно, ако Кристиан замине за някой колеж в другия край на страната. — Изрече последното някак сухо и раздразнено.

Съгласно споразумението си с Татяна, Лиса щеше да постъпи в Лихай — университет, който се намираше близо до кралския двор. Така Лиса щеше да учи в по-голям университет от тези, които обикновено посещаваха мороите, но в замяна щеше да прекарва голяма част от времето си в двора, за да се научи на кралския етикет.

— Зная — промърморих недоволно. — Но защо аз трябва да оправям нещата помежду им?

Таша се усмихна.

— Защото само ти си достатъчно силна, за да ги накараш да се вразумят.

Реших да не обръщам внимание на намека на Таша, най-вече защото докато разговаряше с мен, нямаше да говори с Ейб. Погледнах през залата и внезапно замръзнах. Сега той говореше с моята майка. Въпреки околния шум, откъслеци от разговора им достигнаха до мен.

— Джанин — с чаровна усмивка поде той, — не си остаряла нито с ден. Би могла да бъдеш сестра на Роуз. Спомняш ли си онази нощ в Кападокия?

Може да се каже, че майка ми се изкиска. Никога досега не я бях чувала да го прави. Реших, че нямам желание да го чуя отново.

— Разбира се. И много добре си спомням с какво желание ми помогна, когато се скъса презрамката на роклята ми.

— Мили Боже — промърморих. — Той е непоправим.

Таша ме изгледа озадачено, докато не видя за кого говоря.

— Ейб? Всъщност е голям чаровник.

Изпъшках.

— Извини ме.

Насочих се към родителите си. Бях приела, че някога са имали любовна връзка, която е довела до зачеването ми, но това не означаваше, че исках да съживят миналите чувства. Когато ги приближих, двамата обсъждаха някаква разходка по плажа. Незабавно дръпнах баща си за ръката. Стоеше прекалено близо до нея.

— Хей, може ли да поговоря с теб? — попитах го.

Той изглеждаше изненадан, но сви рамене.

— Разбира се. — Усмихна се многозначително на майка ми. — По-късно ще си поговорим.

— Нима никоя жена не е в безопасност около теб? — изсумтях възмутено, докато го отвеждах.

— За какво говориш?

Спряхме до купата с пунш.

— Ти флиртуваш с всяка жена в тази стая!

Обвинението ми изобщо не го притесни.

— Е, тук има толкова много хубави жени… За това ли искаше да говорим?

— Не! Исках да разбера защо си заплашвал гаджето ми! Нямаш право на това.

Тъмните му вежди отскочиха нагоре.

— Какво, онова ли? Не беше нищо. Само малко бащинска загриженост за обичната дъщеря.

— Повечето бащи не заплашват да изкормят гаджетата на дъщерите си.

— Това не е вярно. А и не съм казал точно това. Беше много по-лошо.

Въздъхнах. Гневът ми, изглежда, го забавляваше.

— Помисли какъв подарък искаш по случай дипломирането си. Гордея се с теб. Всички знаеха, че си добра, но никой не подозираше, че си чак толкова добра. — Смигна ми. — Те определено не са очаквали да разрушиш собствеността им.

— Каква собственост?

— Мостът.

Намръщих се.

— Налагаше се. Това беше най-ефикасният начин. Господи, онзи мост беше едно от изпитанията. Какво са правили останалите дипломанти? Сигурно не са се били по средата на онова нещо, нали?

Ейб поклати глава, наслаждавайки се на всеки миг от своята осведоменост.

— Никой друг не е бил поставен в подобна ситуация.

— Разбира се, че са били. Всички държим едни и същи изпити.

— Не и ти. Когато са планирали изпитите, пазителите са решили, че се нуждаеш от нещо… допълнително. Нещо специално. В крайна сметка ти си водила битки в реалния свят.

— Какво? — Несъзнателно бях повишила глас и привлякох вниманието на неколцина от присъстващите. Снижих глас и в същия миг си припомних думите на Мередит отпреди малко. — Но това не е честно!

Баща ми не изглеждаше разтревожен.

— Ти превъзхождаш всички останали. Не би било честно, ако те изпитват на лесни неща.

В живота си съм се сблъсквала с много абсурди, но това ги надминаваше.

— И затова са измислили тези откачени трикове с моста? И ако са изненадани, че съм го срязала, какво, по дяволите, са очаквали да направя? Как се предполага да оцелея в подобна ситуация?

— Хмм. — Той погали разсеяно брадата си. — Честно казано, не мисля, че и те са знаели.

— О, за Бога! Това е невероятно.

— Защо си толкова ядосана? Ти се справи.

— Защото са ме поставили в ситуация, в която дори те не са знаели как да реагират. — Стрелнах го подозрително. — А ти откъде знаеш за всичко това? Тези неща са работа на пазителите.

Върху лицето му се изписа изражение, което никак не харесвах.