Духовна връзка

Следващите няколко дни бяха странни. Аз и останалите начинаещи може и да имахме вълнуващо дипломиране, но не бяхме единствените, които завършваха обучението си в академията „Свети Владимир“. Мороите имаха своя годишна церемония и кампусът се изпълни с посетители. После, също толкова бързо, както се бяха появили, родителите изчезнаха, отвеждайки синовете и дъщерите със себе си. Мороите от кралските фамилии щяха да прекарат лятото с родителите си в луксозните им имения — повечето от които в южното полукълбо, където дните бяха по-къси по това време на годината. „Обикновените“ морои също заминаха с родителите си за по-скромните си домове и вероятно щяха да си намерят някоя работа за през лятото, преди да заминат в колеж.

И, разбира се, тъй като училището се подготвяше за лятото, всички останали ученици също заминаваха. Някои, които нямаха семейства, при които да отидат — обикновено дампири — оставаха в Академията през цялата година и посещаваха факултативно учебните часове, но те бяха съвсем малко. С всеки изминал ден кампусът все повече опустяваше, докато съучениците ми и аз чакахме деня, когато ще ни отведат в кралския двор. Сбогувахме се с останалите — с мороите, които заминаваха да учат на други места, както и с по-малките дампири, които много скоро щяха да поемат по нашите стъпки.

Джил беше една от тези, с които ми беше мъчно да се разделя. Случи се така, че се натъкнах на нея, докато вървях към общежитието на Лиса в деня преди заминаването ми за кралския двор. Една жена беше с Джил, за която предположих, че е майка й. И двете носеха кутии. Когато ме видя, лицето на Джил светна.

— Здравей, Роуз! Сбогувах се с всички, само теб не можах да открия — заговори развълнувано.

Усмихнах се.

— Е, радвам се, че ме откри.

Не можех да й кажа, че аз също се сбогувах. Прекарах последния си ден в „Свети Владимир“, като обиколих всички познати места, като започнах от кампуса за първолаците, където двете с Лиса се срещнахме за пръв път. Обходих коридорите и ъглите на общежитието, минах покрай любимите ми класни стаи и дори посетих параклиса. Освен това прекарах доста време на местата, изпълнени с горчиво-сладки спомени, като тренировъчната зала, където опознах Дмитрий. Пътеката, където ме караше да тичам. Хижата, където най-после се отдадохме един на друг. Това бе най-удивителната нощ в живота ми и при спомена за нея винаги изпитвах едновременно радост и болка.

Обаче нямаше защо да натоварвам Джил с всичко това. Извърнах се към майка й и понечих да й подам ръка, когато осъзнах, че не би могла да я поеме, защото държеше кутиите.

— Аз съм Роуз Хатауей. Позволете да ви помогна.

Побързах да взема кутиите, преди да дочакам отговора й, защото бях сигурна, че ще откаже.

— Благодаря ти — рече тя, приятно изненадана. Закрачих редом до тях. — Аз съм Емили Мастрано. Джил ми е разказвала много за теб.

— О, нима? — попитах и се усмихнах шеговито на Джил.

— Не чак толкова много. Просто как понякога съм излизала с теб. — В зелените очи на Джил се мярна предупреждение и аз се досетих, че навярно Емили не подозира, че през свободното си време дъщеря й упражнява забранени форми на магията, за да се научи да убива стригои.

— С Джил сме добри приятели — казах, без да я издавам. — Някой ден ще я научим да се справя с тази нейна буйна коса.

Емили се засмя.

— Аз се опитвам вече петнадесет години. Желая ти късмет.

Майката на Джил беше зашеметяваща. Двете не си приличаха много, поне външно. Разкошната коса на Емили беше права и черна, а очите — сини, обрамчени с дълги мигли. Тя се движеше грациозно и гъвкаво, доста различно от малко тромавата походка на Джил. При все това общите гени си личаха тук-там: в сърцевидните лица и формата на устните. Джил беше още много млада и тепърва щеше да се оформя, предполагам, че един ден ще се превърне в покорителка на мъжки сърца — нещо, което в момента изобщо не й минаваше през ума. Надявах се, че самоувереността й също ще порасне.

— Къде е домът ви? — попитах след малко.

— В Детройт — отвърна Джил и недоволно изкриви устни.

— Не е чак толкова лошо — засмя се майка й.

— Няма планини. Само магистрали.

— Аз съм от балетната трупа в града — обясни Емили. — Затова живеем там, където мога да плащам сметките.

Струва ми се, че бях много по-изненадана от това, че хората в Детройт ходят на балет, отколкото че Емили е балерина. Докато я гледах, осъзнах, че е напълно подходяща за тази професия. Всъщност с високите си и стройни фигури мороите бяха идеални за танцьори от гледна точка на човешките стандарти.

— Хей, това е голям град — изтъкнах на Джил. — Радвай се на развлеченията, докато можеш, преди отново да си се озовала в някаква пустош. — Разбира се, непозволените бойни тренировки и нападенията на стригои едва ли биха могли да се нарекат нещо скучно, но исках да накарам Джил да се почувства по-добре. — А и няма да е толкова дълго. — Летните ваканции на мороите продължаваха едва два месеца. Родителите нямаха търпение да изпратят децата си в Академията, където щяха да са в безопасност.