Духовна връзка

Всъщност може да се каже, че вече бях срещала бащата на Ейдриън. Или, ами да, видях го на едно парти. Съмнявам се, че той имаше представа коя съм — като оставим настрана репутацията ми на луда. Не знаех почти нищо за майката на Ейдриън. Той ми е разказвал съвсем малко за членовете на семейството си.

— Само родителите ти? — попитах предпазливо. — Поканено ли е друго семейство, за което трябва да зная?

— Ами… — Ръката на Ейдриън отново се размърда. Мисля, че този път цигарата му бе нужна като защита срещу предупредителната нотка в гласа ми. Лиса, както забелязах, явно много се забавляваше от разиграващата се сцена. — Моята любима пралеля може да се отбие.

— Татяна? — възкликнах. За стотен път се запитах каква бе тази моя липса на късмет, че да си хвана за гадже тип, който бе роднина на лидера на всички морои. — Тя ме мрази! Знаеш какво стана последния път, когато разговаряхме. — Тогава Нейно кралско величество се нахвърли срещу мен и ми се разкрещя колко съм долнопробна да искам да уловя в мрежите си племенника й, след като тя имала такива велики „планове“ за него и Лиса.

— Мисля, че вече се е осъзнала.

— О, я стига.

— Не, наистина. — Имаше вид, сякаш казваше истината. — Онзи ден говорих с майка ми и… не зная. Изглежда, леля Татяна вече не те мрази толкова много.

Намръщих се и тримата отново закрачихме.

— Може би се възхищава на последните ти подвизи — рече Лиса замислено.

— Може би — повторих, но всъщност не го вярвах. Ако не друго, самотните ми изпълнения в Русия би трябвало да ме направят още по-презряна в очите на кралицата.

Почувствах се донякъде предадена, задето Ейдриън бе организирал вечеря, без да ме попита, но вече нищо не можеше да се направи. Единственият светъл лъч в цялата история беше, че той сигурно само ме дразнеше, че леля му ще се отбие. Казах му, че ще отида на вечерята и решението ми дотолкова подобри настроението му, че не ми зададе прекалено много въпроси, когато двете с Лиса заявихме, че следобеда ще вършим „наши си неща“. Предвиждаше се съучениците ми да бъдат разведени из кралския двор и околностите му, като въведение към предстоящите им задължения, но аз бях виждала всичко преди, така че можех да се измъкна. Двете с Лиса стоварихме багажа в стаите си и след това се запътихме към отдалечения край на кралския двор, където живееха тези, които не бяха от кралски произход.

— Ще ми кажеш ли каква е тази друга част от плана ти? — не се стърпя Лиса.

Откакто Ейб ми бе обяснил за затвора на Виктор, аз си правех мислен списък с проблемите, на които щяхме да се натъкнем при проникването в затвора. Бяха главно два, което беше с един по-малко от преди да говоря с Ейб. Не че това правеше нещата много по-лесни. Първо, нямахме представа къде в Аляска се намира това място. Второ, не знаехме каква е охранителната система, нито разполагахме с план на затвора. Нямахме идея през какво трябва да проникнем.

При все това нещо ми подсказваше, че всички тези отговори могат да бъдат намерени от един източник, което означаваше, че имам един непосредствен проблем: как да достигна до този източник. За щастие, познавах някого, който можеше да ни помогне да се доберем до него.

— Отиваме да видим Мия — отвърнах аз.

Мия Риналди беше морой и наша бивша съученичка — всъщност бивш наш враг. Освен това можеше да послужи за реклама за пълно личностно превъплъщение. От злобна интригантска кучка, готова да прегази или да спи с всеки, който може да й осигури популярност, се превърна в разумно, вдъхващо доверие момиче, нетърпеливо да се научи да се защитава от стригоите. Тя живееше в двора с баща си.

— Мислиш, че Мия знае как да влезем в затвора?

— Мия е добра, но не смятам, че е чак толкова добра. Но вероятно може да ни помогне да се сдобием с вътрешна информация.

Лиса изпъшка.

— Не мога да повярвам, че използваш думи като „вътрешна информация“. Това започва да прилича на шпионски филм. — Говореше привидно весело, но аз усещах тревогата в нея. Безгрижният й тон прикриваше страха и безпокойството, които изпитваше към Виктор, въпреки обещанието, което ми бе дала.

Онези, които нямаха кралски произход, се занимаваха с обикновени дейности в двора и живееха в апартаменти, разположени далеч от покоите на кралицата и главната приемна зала. Аз предварително се бях сдобила с адреса на Мия и сега закрачихме през идеално поддържаните морави, докато се оплаквахме една на друга от горещия ден. Открихме я в дома й, облечена в обикновени джинси и тениска, със сладолед на клечка в ръка. Когато ни видя на прага си, очите й се разшириха.

— Е, дяволите да ме вземат! — възкликна.

Засмях се. Това беше нещо, което и аз бих казала.

— И на мен ми е приятно да те видя. Може ли да влезем?

— Разбира се. — Тя отстъпи настрани. — Искаш ли сладолед?

Кога ли съм отказвала? Взех си един с вкус на грозде и трите се настанихме в малката дневна. Мястото беше на светлинни години далеч от разкоша в сградата за гости на кралския двор, но беше уютно и чисто и несъмнено обичано от Мия и баща й.