Духовна връзка

Добре де, не беше точно армия, но почти. Само допреди една минута бяхме само Дмитрий, аз и охраната му и тогава… съвсем внезапно… помещението загъмжа от пазители. И не само пазители. Те носеха черно-бели униформи, както се полагаше при официални поводи, но едно малко червено копче на коланите им ги бележеше като пазители, специално прикрепени към дворцовата стража на кралицата. Имаше поне двадесетина от тях.

Изглеждаха застрашителни и смъртоносни, елитът на елита. През цялата ни история всички убийци, нападали нашите монарси, много бързо са били ликвидирани от кралските стражи. Те бяха като ходеща смърт и сега всички те се бяха струпали около нас. Двамата с Дмитрий тутакси скочихме, неуверени какво става, но беше сигурно, че заплахата е насочена към нас. Между него и мен бяха масата и столовете край нея, но ние моментално заехме стандартната отбранителна позиция, когато си обкръжен от врагове: гръб о гръб.

Пазителите на Дмитрий носеха обичайните си дрехи и изглеждаха леко озадачени да видят своите събратя, но с типичната за всички пазители ефективност екскортът на Дмитрий много бързо се присъедини към напредващите стражи на кралицата. Повече нямаше усмивки, нито шеги. Исках да се хвърля пред Дмитрий, но в тази ситуация това беше доста трудно.

— Трябва веднага да дойдеш с нас — заяви единият от кралската стража. — Ако се съпротивляваш, ще те отведем насила.

— Оставете го на мира! — изкрещях, докато оглеждах лицата им. Онази мрачна ярост експлодира в мен. Как можеха все още да не му вярват? Защо продължаваха да го преследват? — Той не е направил нищо! Защо не разберете най-после, че той наистина е дампир?

Мъжът, който бе заговорил, повдигна вежди.

— Не говорех на него.

— Вие… вие сте тук за мен? — попитах. Опитах се да си припомня всичките си изпълнения напоследък. Хрумна ми налудничавата идея, че кралицата е узнала, че съм прекарала нощта с Ейдриън и се е вбесила. Но надали щеше да изпрати дворцовата стража да ме арестува, макар че… или беше точно това? Наистина ли съм стигнала толкова далеч с лудориите си?

— Защо сте дошли за нея? — властно попита Дмитрий. Високото му, прекрасно тяло, което понякога можеше да бъде толкова чувствено, сега беше заредено със заплаха и напрегнатост.

Мъжът, който още ме гледаше втренчено, не обърна внимание на Дмитрий.

— Не ме карай да повтарям: тръгни кротко с нас или ще те заставим насила да ни последваш. — В ръцете му проблеснаха белезници.

Очите ми се разшириха.

— Това е лудост! Никъде няма да отида, докато не ми обясните какво, по дяволите, означава всичко това…

Това бе преломната точка, когато те явно решиха, че няма да ги последвам покорно. Двама от кралските стражи се нахвърлиха върху мен и макар че технически всички бяхме от един отбор, инстинктите ми изригнаха. Не разбирах какво става, освен че нямаше да позволя да ме повлекат със себе си като някакъв опасен престъпник. Изритах стола, на който допреди малко седях, върху първия пазител, а втория ударих с все сила. Но не го уцелих добре, защото той беше по-висок от мен. Обаче разликата в ръстовете ни ми помогна да избегна ответния му удар. Изритах го между краката и силното му изохкване ми подсказа, че съм го улучила където трябва.

Чух няколко сподавени вика. Персоналът на кафенето залегна зад барплота, сякаш очакваше да отекне стрелба с автоматично оръжие. Другите посетители, отбили се тук за закуска, с трескава скорост наскачаха от столовете си и в суматохата от масите изпопадаха чинии и чаши. Хукнаха към изходите, които обаче се оказаха блокирани от още пазители. Това породи още крясъци, въпреки че изходите бяха препречени само за мен, а не за тях.

Междувременно още пазители се присъединиха към сбиването. Макар че успях да раздам няколко доста добри удара, знаех, че численото им превъзходство е прекалено голямо, направо зашеметяващо. Един пазител успя да ме улови за ръката и се опита да закопчее едната халка на белезниците около китката ми, но не успя, когато от другата страна две ръце ме измъкнаха от хватката му, за да ме отместят веднага настрани.

Дмитрий.

— Не я докосвай — изръмжа той.