Духовна връзка

— И за това не съм сигурна. Предполагам… няколко часа след като се прибрах.

Ейб отправи очарователната си усмивка към Айрис, която се ровеше в някакви листа.

— Интервалът на часа на убийството на кралицата е стеснен между седем и осем. Роуз не е била сама. Разбира се, господин Ивашков трябва да го потвърди.

Огледах набързо залата. Даниела беше пребледняла. Сбъдваше се най-лошият й кошмар: Ейдриън беше замесен. Но като погледнах по-назад, видях самия Ейдриън, който изглеждаше странно спокоен. Искрено се надявах да не е пиян.

Айрис вдигна тържествуващо един лист.

— Разполагаме с подписано изявление на портиера, който твърди, че господин Ивашков е пристигнал в сградата на обвиняемата приблизително в девет и двадесет.

— Това е доста конкретно — обади се Ейб. Прозвуча развеселено, сякаш тя бе казала нещо забавно. — Може ли някой от служителите на рецепцията да го потвърди?

— Не — отвърна Айрис с леден тон. — Но това е достатъчно. Портиерът си го спомня, защото тъкмо по това време е смятал да излезе в почивка. Госпожица Хатауей е била сама по време на убийството. Тя няма алиби.

— Е — рече Ейб, — според някои доста спорни „факти“.

Нищо повече не се каза за времето. Това свидетелство бе записано в съдебния протокол и аз поех дълбоко дъх. Никак не ми се нравеше насоката на разпита, но можеше да се очаква, имайки предвид по-ранните разговори, които бях дочула през връзката ни с Лиса. Не беше добре, че нямах алиби, но донякъде споделях интуитивния оптимизъм на Ейб. Това, с което разполагаха досега, не изглеждаше достатъчно, за да се насрочи съдебен процес. Освен това те не попитаха нищо друго за Ейдриън, което го оставяше настрани от разследването. Следващото доказателство — обяви Айрис със самодоволна усмивка. Тя беше наясно, че това е часа на убийството не е достатъчно убедително, но каквото и да следваше, тя смяташе, че е истинско злато.

Но всъщност се оказа сребро. Сребърен кол.

Господ да ми е на помощ, но тя размаха сребърен кол в найлонов плик за веществени доказателства. Той проблесна на светлината на лампите — с изключение на върха му. Той беше потъмнял. От кръв.

— Това е сребърният кол, с който е била убита кралицата — обяви Айрис. — Сребърният кол на госпожица Хатауей.

Ейб се засмя.

— О, стига. Пазителите постоянно използват сребърни колове. И всички са много, изключително подобни.

Айрис не му обърна внимание, а се втренчи в мен.

— Къде се намира в момента сребърният ви кол?

Намръщих се.

— В стаята ми.

Тя се обърна и погледна някъде над множеството.

— Пазител Стоун?

От множеството се надигна висок дампир с рунтави черни мустаци.

— Да?

— Вие извършихте обиска на стаята на госпожица Хатауей и нейните вещи, нали така?

Ахнах възмутено.

— Претърсвали сте моите…

Строгият поглед на Ейб ме принуди да млъкна.

— Точно така — кимна пазителят.

— И намерихте ли сред тях сребърен кол? — попита Айрис.

— Не.

Отново се обърна към нас, все още преливаща от самодоволство, но Ейб сякаш намери това ново разкритие дори за по-смешно от предишното.

— Това още нищо не доказва. Може да е изгубила сребърния си кол, без да е разбрала.

— В сърцето на кралицата?

— Госпожице Кейн — предупреди я съдията.

— Извинете, Ваша чест — изрече Айрис най-невъзмутимо. Обърна се към мен. — Госпожице Хатауей, има ли нещо специално в сребърния ви кол? Нещо, което да го отличава от другите?

— Д-да.

— Можете ли да го опишете?

Преглътнах. Имах лошо предчувствие за това.

— Около върха има гравирано изображение, нещо като геометрична фигура. — Пазителите често гравират подобни украшения. Намерих този сребърен кол в Сибир и го задържах. Е, всъщност Дмитрий ми го изпрати, след като го е измъкнал от гърдите си.

Айрис пристъпи към скамейките с членовете на съвета и им показа найлоновия плик така, че всеки от тях да може да го огледа. Като се върна при мен, ме попита:

— Това вашият сребърен кол ли е? Вашият ли е?

Вгледах се смаяно. Той беше. Наистина. Отворих уста, готова да изрека да, но тогава улових погледа на Ейб. Той, разбира се, не можеше да ми говори открито, но с този поглед ми изпрати няколко съобщения. Най-важното бе да внимавам какво говоря, да бъда хитра. Какво друго можех да очаквам от хлъзгав човек като Ейб?

— Той… прилича на моя, фигурата е подобна — изрекох накрая. — Но не мога да съм сигурна дали е именно моят. — Усмивката на Ейб ми подсказа, че съм отговорила правилно.

— Разбира се, че не можете — съгласи се Айрис с тон, сякаш не бе очаквала нищо по-добро. Подаде найлоновия плик на един от съдебните пристави. — Но сега членовете на съвета успяха да се убедят лично, че фигурата, гравирана върху този сребърен кол, е почти идентична с тази върху нейния кол. Искам да изтъкна още, че при нашето разследване се установи — вдигна още листа, като лицето й се озари от победоносна усмивка, — че пръстовите отпечатъци по този сребърен кол са нейни.

Ето. Това беше. Големият им удар.

— Има ли по него други пръстови отпечатъци? — попита съдията.

— Не, Ваша чест. Само нейните.