Духовна връзка

Роуз,

Ако четеш това, значи се е случило нещо ужасно. Вероятно ме мразиш, но не те обвинявам за това. Само те моля да ми повярваш, че стореното от мен относно декрета за възрастта е много по-добро за твоите хора, отколкото онова, което другите бяха планирали. Сред мороите има такива, които искат насила да задължат всички дампири да бъдат пазители, независимо дали го желаят или не, като за тази цел използват внушението. Декретът за възрастта ограничава възможностите на тази фракция.

Както и да е, изпращам ти тази бележка, за да споделя с теб една тайна, от която трябва да се възползваш разумно, като я споделяш с колкото е възможно по-малко хора. Василиса трябва да заеме полагащото й се място в съвета и това може да бъде постигнато. Тя не е последният представител на фамилията Драгомир. Има още един жив представител на тази кралска фамилия — незаконното дете на Ерик Драгомир. Нищо друго не ми е известно, но ако ти успееш да откриеш този негов син или тази негова дъщеря, ще осигуриш на Василиса влиянието в кралския двор, което тя заслужава. Независимо от недостатъците ти и опасния ти темперамент ти си единствената, за която вярвам, че е способна да се справи с тази задача. Не губи време, за да я изпълниш.

Татяна Ивашков

Вгледах се в късчето хартия. Редовете плуваха пред очите ми, но съдържанието на прочетеното пламтеше в мозъка ми. Тя не е последният представител на фамилията Драгомир. Има още един жив представител.

Ако всичко това е истина, ако Лиса има полубрат или полусестра… това ще промени всичко. Тя ще може да гласува в съвета. И повече няма да е сама. Ако беше вярно. И ако наистина написаното беше от Татяна. Всеки можеше да се подпише вместо нея върху това късче хартия. Подписът не го правеше истинско. Все пак изтръпнах, смутена от мисълта, че получавам писмо… от умрял. Ако смъкна бариерите и видя призраците около нас, дали Татяна ще е сред тях, неспокойна и отмъстителна? Ала не можех да премахна всички прегради, за да се уверя в това мое смътно предположение. Още не. Трябваше да има и други отговори. Амброуз ми бе дал бележката. Трябваше да го попитам… само че отново започнахме да се придвижваме нататък по пътеката. Един пазител ме побутна напред.

— Какво е това? — попита ме Ейб, както винаги нащрек, изпълнен с подозрения.

Побързах да сгъна бележката.

— Нищо.

Погледът, с който ме измери, ясно ми подсказа, че не ми повярва. Зачудих се дали да му кажа. Това е тайна, която трябва да споделиш с възможно по-малко хора. Той беше един от тези малко хора, тук не му беше мястото. Опитах се да отклоня вниманието на Ейб и да залича смаяното изражение, което сигурно бе изписано върху лицето ми. Бележката беше голям проблем, но не толкова голям колкото този, пред който бях изправена сега.

— Нали ми каза, че няма да ме съдят — казах на Ейб. Отново се пробуди предишното ми раздразнение. — Голям късмет извадих с теб, няма що!

— Не става дума за късмет. Тарус също нямаше да може да те измъкне от това.

Лекотата, с която Ейб посрещаше всичко, още повече ме вбеси.

— Да не би да ми казваш, че още от самото начало си знаел, че това изслушване е загубена кауза? — Точно същото ми бе заявил и Михаил. Колко мило, че всички наоколо ми имат такова доверие.

— Изслушването не е от значение — отвърна Ейб уклончиво. — Важно е това, което ще се случи после.

— И какво по-точно?

Отново ме изгледа с неговия черен, неясен поглед.

— Не е нещо, за което отсега трябва да се тревожиш.

Един от пазителите отпусна ръка върху рамото ми и ми съобщи, че трябва да вървя напред. Но аз за миг удържах на натиска му, като се наведох към Ейб.